- Атанита псеудотори. Гъбата „фалшива смърт“. Подхожда ѝ. Тя и братовчедка ѝ, мухоморката, имат много дълга и колоритна история. Можеш да прочетеш за това, ако искаш. Така или иначе Джейдън - доста умно момче, истински учен - мисли, че отварата причинява странна сънна кома. В комбинация със студа тя те е вкарала в състояние на хибернация. Забавила е метаболитните ти процеси и някак е предпазила мозъка ти. Прилична теория. Знаем, че комата понякога предпазва пациенти с мозъчни наранявания, деца, които са се удавили в студена вода.
- Моят мозък не е бил наранен. Не съм се давил. - „Кръвта ми изтече. Не можех да дишам. А какво би обяснило белезите?“
- Не, не си. Ти си уникален, Кристофър, отвъд факта, че все още си ти.
- Имаш предвид, че не съм се Променил. И това име. На твоя брат. Той е мой... - Отново преглътна на сухо. - Мой дядо. Преподобният Йегър.
- А! Да. Казвали са ми, че с брат ми имаме еднакви очи. - Исак Хьнтър все още беше мил. - Предполагам, това те прави мой праплеменник.
- Предполагам. - Той нямаше представа. - Пратиха ме да те намеря.
- Допусках го. Джесика ли беше?
- Донякъде. - „Джес с черни огледала за очи в Земята на мъртвите. И Питър беше там, и Лена.“ Внезапно се почувства изтощен, резултатът от всичко, което се беше случило, най-после го настигаше. - Дълга история е... - И толкова безсмислена. Нейтън беше мъртъв. Ако се съдеше по съня му, Лена също.
„Какво си мисля? Аз не вярвам в магия, нито в сънища.“
И все пак той беше направил... какво? Беше като Лазар? Това беше лудост. Беше изпаднал в странна кома, преди да се върне от Земята на мъртвите.
- Не разбирам какво трябва да намеря тук или зашо е толкова важно - каза той. - Йегър ми е дядо. Това не е новина. Добре, ти си негов брат, също така си амиш или водиш някаква отцепническа секта. Но какво от това?
- Съгласен съм - каза Хънтър. - Ако това беше единствената история или всичко, което имаше да се открива.
- Какво още има?
- Зависи.
- От какво?
- От това колко знаеш за Саймън Йегър - каза Хьнтър. - И Пени Ърнст.
57
Някъде на запад от Рул четири дни след мравките, две седмици след лавината, Вълка ги водеше надолу по единичен небелязан коловоз без изход покрай изолирано и много голямо езеро, разположено сред големи обрасли морени. Съдейки по липсата на къщи по брега и по този коловоз, Алекс смяташе, че езерото може да е частна собственост, тайно място за бягство. На малко повече от три километра забеляза къща за лодки и дървен док с единичен кей, кацнал на ръба на водата, със стръмен хълм отдясно на нея. На високо възвишение отляво, оттатък езерото, имаше грубо изсечена двуетажна къща с голям панорамен прозорец отляво и частично завършена веранда, която беше все още на тухли и циментови блокове и която започваше от предната врата и завиваше надясно. От три страни къщата беше заобиколена от високи гъсто насадени вечнозелени дървета...
И тъмните одрани и изкормени трупове на четири вълка висяха като тотеми.
Цялата кръв се оттече от главата ѝ. За последно видя нещо такова точно до Зоната, която охраняваше пътя на Вълка към местата му за хранене, при онази арена със зловещите пирамиди от разлагащи се човешки черепи. Пурпурен език стърчеше като вкочанен апостроф, един вълк висеше от дебела желязна кука, пробила гърдите му. Тялото беше окачено отдясно на предната врата, къдетo обикновено се слагаше приветствен цветен банер с надпис: ,Добре дошли, приятели!“. Крайно вляво втори вълк с празни очни гнезда, ококорени сякаш в безкрайно учудване, беше провесен на девет метра височина в клоните на един закален в бури смърч. До него някаква много голяма морскосиня торба висеше на карабинер, който беше закачен за червено въже, завързано около дънера на растящото наблизо по-малко дърво.
„Сак за мечки.“ Тя продължи да гледа, докато пръстите на лекия западен бриз грабнаха голия вълк и го завъртяха игриво. От въжето се чу меко „скръц“. Устните ѝ се вцепеняваха, както и умът ѝ. От миризмата на замразени човешки пържоли тя разбра, че в тази торба Променените складираха улова си. Идеята, че е дошла чак дотук, само за да бъде насечена за складиране в еквивалента на дълбоко замразяване... Гърлото ѝ започна да се свива и тя закри уста с двете си ръце, несигурна дали предстои да повърне, или да изпищи, или и двете.
Предната врата се отвори. Секунда по-кьсно навън излезе момче с бичи врат, последвано от друга Променена - меденоруса, синеока.
Шокът от разпознаването беше физически като плисък на ледена вода. Косата, украсяваща изпитите черти на момичето, беше това, което Алекс си спомни от снимка в една друга езерна къща. Квадратната челюст и носът бяха същите. Стройно преди, сега момичето беше много по-слабо. Е, предимно слабо. Алекс не беше сигурна, докато то не се обърна така, че тя да види профила му.