- Боже! - Лицето на Илай помръкна. - Не бъди такъв идиот!
Обнадежденият блясък на лицето на Ели помръкна.
- Те не мислят така, Крис. Но, нали разбираш, трябва да са сигурни.
- Да, да. - „Не бъди такова лайно!“ - Извинявай! Обикновено не съм такъв задник... ъ-ъ... такъв гадняр.
- Няма нищо. Ти си просто объркан. - Но усмивката ѝ беше пo-несигурна отпреди.
- Това не е извинение. - Пресегна се над кучето, затъкна къдрицата зад ухото ѝ и остави ръката си да се задържи за момент, наслаждавайки се на изчервяването от приятната изненада, което се разпростря по лицето ѝ. Сладко хлапе, но той можеше да види тъгата в тъмните кръгове под очите ѝ. - Най-малкото, което мога да направя, е да бъда мил с момичето, което ми спаси живота. И недей да спориш! - Той вдигна пръст. - Наистина е голяма работа.
- Да, предполагам. - Ели изглеждаше толкова доволна, че щеше да се пръсне. - Сега, след като се чувстваш по-добре, може ли да ти задам един въпрос?
- Разбира се - каза го достатъчно лесно, но усети как стомахът му се връзва на възел от предчувствие. - Давай!
- Преди да дойда тук, имах едни приятели. - Ели загриза долната си устна. - Алекс и Том. Не са на моята възраст, а по-големи като теб. Дори мисля, че Том беше още по-стар. Беше войник като баща ми, но Том е бил в Афганистан, не в Ирак, и е работил с бомби и такива неща. Все едно, всички бяхме заедно. Те... те се грижеха за мен, но после ни разделиха. Когато Том... - Очите ѝ блеснаха и устата ѝ се изкриви по начина, по който всяко малко момиче би го направило, ако се опитваше много силно да не се разплаче. - Когато онези възрастни ме взеха, Том беше ранен и...
С нарастваща тревога той слушаше как тя разказва история, която вече беше чувал и преди. Още от онази сутрин на снега, когато беше изпитал такава болка и страх да събере две и две, знаеше, че този момент ще настъпи. До тази секунда той се чудеше какво ще направи и защо това трябва да е проблем.
„Това дете си рискува кожата заради теб. Най-малкото, което можеш да направиш, е да бъдеш мъж.“
- Така че се чудех... - Ели спусна поглед към ръцете си, сякаш се страхуваше да намери отговора в лицето му. - Ами ако Том и Алекс... ако са стигнали до Рул? - Една сълза се спусна към пръстите ѝ.
С все още обърнати настрана очи Ели избърса буза с кокалчетата си.
- Те там ли са? Добре ли са?
Той винаги щеше да се мрази заради това.
- Съжалявам, Ели - каза, - но никога не съм ги срещал.
„Такъв си задник!“ Крис гледаше през прозореца как Исак слага ръка на главата на малкото момиче. Това, изглежда, освободи нещо, защото Ели внезапно обви с ръце кръста на стареца и зарови лице. Дори от два етажа височина и през два декара Крис можеше да види как раменете на момиченцето потрепват. „Тя е единствената, на която ѝ пука, а ти я лъжеш.“
- Да, ама и на теб да ти дадат отрова, да те отрежат от няколко шипа и да те оставят да умреш, да видим как ще се чувстваш! - Самоотвращението на езика му беше толкова плътно, че и бутилка вода за уста нямаше да отмие вкуса. - Мислиш ли, че ще те харесва толкова, след като открие, че заради теб са убили Алекс? Че си решил, че е по-лесно да се преструваш, че това, което става в Зоната, не е странно? - Нямаше да се учуди, ако Ели изискаше отряда за разстрел, и не, той не реагираше прекалено. Тези деца убиваха хора.
Това, което също го притесняваше, беше колко бързо бяха дошли лъжите. Мислеше, че е надживял всичко. Нощта на чука и баща му, и странните месни тупвания, и писъците на Диъдри. Бяха минали десет години, а той все още помнеше как отговаря на въпросите на онзи детектив: „Не, господине, не съм чул нищо. Не, бях заспал. Чук? Не, господине, не съм виждал чук никъде. Дори не мисля, че имаме.“
- Не, детектив, аз обичам баща си. - Той облегна чело на студеното стъкло. Точно под перваза бяха скованите от студ спирали на много дебела, но покрита със сняг лоза, виещи се по високи железни рамки. - Аз съм само на осем и току-що слушах как баща ми убива някого и не, господине, той никога не ме е наранявал.
Въпреки яркото слънце на ранния следобед двойният прозорец се замъгли от дъха му. През неравната мъгла гледаше как Ели се хвърля на седлото на мрьсна кафява кобила. Пътят към езерото минаваше през гъста гора и ограждаше голяма купа блестящ сняг, който, съдейки по жицитe и железните стълбове, трябва да беше градината на чифлика. Крис видя как старецът вдигна ръка, когато Ели, Илай и техните кучета изчезнаха, а после събра юздите на сиво-кафяв кон, който поведе към наклонена тъмносива конюшня, разположена точно до дългия замръзнал овал на езеро за патици южно от къщата. Крис се прехвърли на южния прозорец и проследи придвижването на Исак, докато сенките на мъжа и коня, дълги и тънки, пришпориха към гористата околност. Недалеч, от дясната страна на конюшнята, група крави се бяха насъбрали около хранилка, разположена пред червен обор с каменни основи, увенчан с висок фронтон. Както и конюшнята, оборът беше украсен с няколко магически знака: полузвезди, оформящи фалшиви арки над прозорците, които Хана бе нарекла „врати на дявола“, и бели розетки. Беше ориентиран в посока изток-запад и Крис лесно можеше да си представи въртящо се синьо-златно колело на късмета под козирката в края на фронтона. Докато приближаваше обора, Исак помаха на друго момче - недостатъчно високо, за да е Джейдьн, значи може би Конър или Роб, - което буташе количка мрьсно сено.