Влязъл князът и викнал:
— Тука ли си, бабо? Ела да ти кажа нещо!
Каменната вещица излязла. Тя била едра, цялата черна, мустаката, само с три косъма на главата. Зъбите й били като на глиган. Ноктите й — като на орел.
— Що искаш, юначе?
— Искам конче като за мене. Да няма друго като него на света.
— Бива, синко. Но три дена ще ми пасеш говедата. Ако ги пасеш и не изгубиш ни едно, ще ти дам конче. Ако ли се изгуби някое, ще те изям и главата ти ще забия на последния кол — оня до вратата. Съгласен ли си?
— Съгласен съм, бабо.
— Влез тогава, та си почини, нахрани се и преспи, а утре заран ще изведеш говедата.
Княз Иван бил толкова уморен, че щом хапнал няколко залъка, легнал и заспал. Събудил се към зори. Станал. Гледа — бабата седи на един висок стол сред хижата. Седи, гледа, но не мърда.
— Хайде, бабо, да изведем говедата! Скоро ще се съмне.
Вещицата не отговорила. Викнал князът втори път — пак не отговаря. Бутнал той бабата — тя студена като камък. Чак когато се съмнало, вещицата се съживила. Станала и го отвела в обора. Там имало четиридесет кобили.
— Това ми са говедата — рекла. — И мляко ми дават, и вълна, и ги яздя. Те ми са и кравите, и кобилите, и овцете. Иди ги паси!
Князът изкарал кобилите из обора, но щом излезли на полето, те припнали — коя накъдето види. Додето говедарят се обърне, ни една нямало: изгубили се.
Викнал Иван да плаче. Чула го птицата, на която пожалил птичетата. Долетяла и му казала:
— Не плачи, юначе! Не се грижи за кобилите! Когато слънцето приближи до залез, върни се в хижата: кобилите ще бъдат прибрани в обора.
Князът се успокоил. Легнал, та се наспал. А към залез слънце си отишъл. Влиза в обора и чува как Каменната вещица гълчи кобилите си:
— Защо се върнахте толкова рано? Нали ви казах да се не връщате преди него? Както бяхте се разбягали, той не би ви прибрал никога.
А кобилите рекли:
— Господарке, не се прибрахме от добро. Говедарят си спеше и дори наум не му идваше да ни прибира. Но някакви проклети птици ни нападнаха от всички страни, започнаха да ни кълват: очите ни щяха да извадят, ако не бяхме се прибрали в обора.
— Добре — казала бабата, — сега ви прощавам. Ала утре си отваряйте очите! Избягайте в омагьосаната гора и се не прибирайте.
На другия ден кцдзът изкарал отново кобилите. Тоя път те се разпръснали към гората. Къде ще върви да ги прибира? Оная ми ти гора край няма — и толкова гъста, че нищо се не вижда в нея.
Викнал да плаче княз Иван. Чула го царицата на пчелите и го утешила.
— Не се безпокой — рекла. — Когато се мръкне, върви си в хижата. Кобилите ще бъдат прибрани. Но ти почакай отвън бабата да се вкамени, а после влез в обора и изкарай оттам малкото конче-годиначе. Яхни го и — дим да те няма.
Князът се наспал и тоя ден, а вечерта се върнал по мръкнало. Чул той как бабата се карала на кобилите, че са се върнали, а те й отговарят, че са ги подгонили хиляди пчели да ги жилят.
— Да не бяхме си дошли — рекли, — кръвта ни щяха да изпият. Влязла си бабата и се вкаменила. А князът извел кончето и го яхнал. Стигнал до огнената река и минал по моста, а после махнал два пъти с кърпата. Мостът изтънял, та станал по средата като сламка.
Препуснал юнакът право към царството на Кошчей. Каменната вещица се пробудила на сутринта, но не видяла княза. Отишла в обора и кобилите й казали, че е откраднал кончето-годиначе. Яхнала тя своята силна кобила — да го гони. Препуснала по моста, над огнената река. Дори и не забелязала, че мостът едвам се крепи. А мостът се счупил и тя се удавила в огнените вълни.
Стигнал княз Иван в Кошчеевото царство. Извел жена си, яхнали кончето и полетели. Кошчей усетил, че конят му се препъва толкова, та ще падне.
— Какво има? — запитал. — Пак ли е станало нещо лошо?
— Пак, господарю. Княз Иван е откраднал Мария Хубавицата.
— Че как ще я открадне? Не видя ли как го насякох на късове?
— Оживял е. Бързай да го стигнем!
— Няма защо да бързаме! Гладен съм. Ще се нахраня, па после. Нали знаеш, че неговият кон е нищо пред тебе?
— Той има сега по-силен кон от мене: яхнал е малкия ми брат. С него не мога да се меря.
— Добре тогава. Да бързаме.
Препуснали с все сила и настигнали бегълците. Извадил си Кошчей меча — да отсече главата на княз Иван. Но Ивановият кон рекъл на брата си:
— Не те ли е срам, батьо? Тебе те язди прилеп: как можеш да го търпиш на гърба си? Я го тръшни! Виждаш ли мене? Юнак и хубавица ме яздят. Затова съм горд и не се боя от никого.
Коня го досрамяло. Хвърлил Кошчей на земята и му счупил главата. Тогава княз Иван слязъл, снел княгиня Мария от коня и вързал двата коня да пасат, па наклал огън и изгорил чудовището — да не остане и следа от него.