Очите на Клео се разшириха предупредително. Но Мелъди не можеше да спре. Самоувереността, подкрепена от способността й да използва историческата метафора съвсем на място, й вдъхна повече кураж от която и да е къса поличка. — Аз не се опитвам да те сваля от трона — продължи Мелъди, — просто…
— Шшшшт — изсъска Клео и посочи първата кабинка, където чифт UGG с цвят на праскова се поклащаха над пода.
— Виж — прошепна Мелъди, като не искаше да изпусне момента. — Никога не съм имала намерение да ви разделям. Просто отстоявам това, в което вярвам.
— Аз също — не отстъпваше Клео. Обеците й се поклатиха в съгласие.
— Как? Като поставяш фотосесията на първо място? Само това ли е важно за теб? А къде остават правата за равенство и…
Клео тропна с крак.
— За какво говориш? Ти окончателно ли си загуби ума? И теб ли зомбитата са те обсебили?
— Какво?
Мелъди потърси в очите на Клео някакво обяснение, намигване, сълза, знак, загатване, намек, който да стигне до нея, преди объркването да я залее напълно и да я удави. Но там нямаше нищо. Погледът й бе непреклонен, леден, точно като на Бека, когато бе открила видеото с Джаксън.
— Чакай малко — изсмя се Мелъди. — Сега разбирам какво става. Ти се движиш с Бека и…
Звънецът удари. Последният час започваше. Но Мелъди не можеше да се спре. Клео може и да не бе най-добрата царица, но заслужаваше да знае истината.
— Трябва да внимаваш с Бека. Не й се доверявай.
Някой пусна водата в тоалетната.
Вратата се отвори и Бека излезе.
Мелъди се спусна към последната кабинка и тръшна вратата зад себе си. Но въпреки това след нея успяха да се вмъкнат срамът, гневът и разкаянието. Как може да е толкова сляпа? Ботушите с цвят на праскова, неочакваният коментар за зомбитата, широко отворените очи, в които се четеше предупреждение? Клео се бе опитала да й подскаже, че не бяха сами, но увлечена от собствения си глас, Мелъди бе отказала да види предупреждението.
— Ей, Мелодорк — извика Клео над течащата вода. — Благодаря за предупреждението.
Бека се засмя, а после двете излязоха заедно и оставиха Мелъди сама.
Двадесет и първа глава
Край
Светлината в „Мърстон Хай“ бе приглушена и училището беше празно. Никой не ходеше там в неделя, освен онези, които нямаха какво друго да правят. Но именно от тях се боеше Клео — от тези, които стояха в аудио-визуалния кабинет, докато портиерът не ги изгонеше. Те щяха да разберат, че посещението й в техния компютърен храм бе с някаква потайна цел. Екзотичната й красота не просто щеше да изпъкне сред тях като кала в леха със зеле, но досега тя никога дори не бе помисляла да влезе в подземното им леговище, особено в този часови пояс, когато слънцето бе най-подходящо за плаж. И дори да не заподозрат някое тъмно деяние, те щяха да си помислят, че Клео не е в състояние да си позволи собствен компютър. И двете теории бяха еднакво пагубни за репутацията й.
И така, Клео прекарваше неделния следобед, затворена в тоалетната в мазето, вместо да се припича на слънце, да обикаля по магазините и да отиде на спа. И чакаше. Чакаше съобщение от Бека. Щом и последният компютърджия си тръгнеше, Бека щеше да хакне компютъра на Брет и да изтрие „Чудовището на нашата улица“. Благодарение на приятелите си във Facebook, Клео бе научила, че Рос очаква филма до края на деня в понеделник. Социално напрежение, трупано цели две седмици, се изля от гърдите на Клео в хлорния въздух. Но краят най-сетне бе близо.
Тя погледна телефона си. Нямаше съобщение.
Птах33?
Трудно й бе да повярва, че Дюс все още не бе променил мнението си. Беше й пратил съобщение в деня, когато се скараха, за да я помоли да „премисли“ нещата. Тя бе отвърнала: „Или филма, или аз“. На това той отвърна: „И двете“. Тя му написа: „Грешен отговор“, и после часове наред плака, заровила глава в едно котешко кожухче.
Трябваше да впрегне цялата сила на волята си, за да се преструва на недостъпна и да не настоява той да промени решението си, и то когато увереността й в гърбицата с форма на сърце беше на привършване. Но кой друг освен нея можеше да му даде урок колко важно е да поставя приятелката си винаги на първо място?
Ами приятелките й? Тя вярваше твърдо, че досега те щяха да се върнат при нея, и затова не бе казала на Teen Vogue, че не им достигат два модела и един стилист. Снимките бяха само след четири дни и необходимостта да си признае ставаше неотложна. На карта бяха заложени професионалните връзки на Клео плюс доверието на баща й. Ако сега си признаеше, от списанието щяха да имат достатъчно време да намерят заместници. Но в самия ден на снимките? Дали изобщо щяха да пожелаят да го направят?