Стаята бързо започна да се пълни с хора, които обсъждаха обрата на съдбата. И поне петима от тях казаха на Франки каква късметлийка е, че е с Брет. Но не Брет нормито, или Брет от ГАЩИ, нито дори Брет, бившият на Бека. Етикетите бяха свалени. Границите бяха почти заличени. Той вече не се отличаваше от тях и беше просто Брет. Това бе добър знак. Ако тази групичка можеше да се обедини, то тогава всички можеха да го направят.
— Започва. — Той усили звука на телевизора.
Разговорите и дъвченето замряха. Всички се настаниха с нетърпеливо очакване. Брет се изправи до телевизора, без да може да сдържа вълнението си. Франки си спомни как преди две седмици тя самата стоеше с нос, буквално залепен за телевизора, докато гледаше Брет от болницата. Непредсказуемостта на живота я накара да се усмихне. В един миг главата й пада, а в следващия дава сърцето си на друг. Франки Щайн най-сетне живееше!
Всички викнаха дружно, когато на екрана се появи Рос. Той стоеше пред сградата, където бе изписано името на училището. Момчешките му черти идеално допълваха филма, който разказваше какво е да съдят за теб по външния ти вид. С гладкото си лице, кафяви очи и трапчинките той повече приличаше на продавач на сладолед, отколкото на репортер.
— Трябва ли да показва училището ни? — попита Дюс.
Никой не отговори. Всички чакаха със затаен дъх, за да видят накъде водеше това. Джулия нервно побутна нагоре очилата си.
— Тази седмица е посветена на Орегон и нашето мото „Истината е само на Втори канал“ едва ли някога е било по-вярно — засмя се той. — Преди две седмици наши източници разкриха, че тук, в Салем, живеят чудовища… да, чудовища. — Той отиде до другия край на табелата с името на училището. Буквите бяха разместени и там пишеше „Монстър Хай“. — Най-страшният кошмар на всички се сбъдва… а може би не?
— „Кошмар“ ли каза той? — попита Клод и изскърца със зъби.
— Шшшшт — зашъткаха всички.
— Това, което предстои да видите, са събрани от мен интервюта с чудовища. Някои от тях ще ви разсмеят. Други ще ви разплачат. Но всички те ще ви разкажат и последното нещо, което трябва да знаете за „Чудовището на нашата улица“.
От заглавието на шоуто се стичаха кървавочервени капки, то се завъртя на екрана и запулсира под основния музикален мотив от „Психо“36.
— Какво е станало с моите графики? — извика Джаксън.
Трррът.
— Съжалявам — каза Хит, когато една огнена струя изхвърча от стола му. — Пицата с наденичките беше много пикантна.
Изведнъж бараката се превърна в сауна. Но никой не обърна внимание, защото на екрана се беше появила Бека. В бяла натруфена рокля и с твърде много руж по лицето, Бека седеше на нещо, което приличаше на църковна скамейка. Всички ахнаха.
— Какво прави тя там? — попита Брет телевизора.
Мелъди се наведе напред и прошепна:
— Какво става?
Франки задърпа конците на врата си.
— Нямам никаква идея.
Камерата показа лицето с лунички на Бека отблизо. Тя започна разказа си:
— Здравейте, аз съм Бека Мадън. Филмът, който ще видите, е правен от приятеля ми Брет Рединг, но под принуда. Съществата в този филм са го обсебили. Те са го превърнали в зомбиран пропагандатор и са го заставили да заснеме филма, за да спечелят доверието ви. А щом това стане, те ще откраднат душите ви и ще изпият умовете ви. Но място за паника няма. Трябва да се действа. Спрете ги, преди те да са ви спрели. А ти, Брет, ако гледаш сега, обичам те. Сега можеш да се върнеш при мен. Аз ще те пазя.
Как се бе случило това? Защо се бе случило? Кой бе позволил да се случи?
Веднага след това започна предаването и първото интервю с Джаксън. Образът бе кристалночист.
Мелъди отвори уста.
— Брет, какво правят тези? — изкрещя Джаксън.
— Нямам представа!
— Измамили са ни! — извика Клод и запрати парче пица по екрана на телевизора. То се залепи, после бавно се спусна надолу и падна звучно на пода.
— Сега всички ще разберат къде живеем!
— Никога няма да ни пуснат обратно в училище!
— Какво ще стане със стипендията ми?
36
Американски трилър (1960), един от най-известните филми в жанра, на режисьора Алфред Хичкок. — Б.ред.