Първа се показа Мелъди. С черна перука тя досущ приличаше на маскирана за Хелоуин Клео, но без дързостта. Роклята бе направена от напластена бяла коприна с преплетени златни нишки в нея, без ръкави и с дълбоко остро деколте и сега, на лекия вечерен бриз, се издуваше като платната на кораб. Сивите й очи бяха силно очертани с тюркоазна очна линия; носеше златни изкуствени мигли. Дори без накитите, които момичетата щяха да сложат в последния момент от съображения за сигурност, тя отговаряше на описанието „Когато кутюрът на Кайро срещна красавицата от Вавилон“.
— Ей — каза Клео полуусмихната. — Изглеждаш добре.
Мелъди се усмихна.
„Най-накрая“
— Марк Антоний, Марк Антоний, где си ти, Марк Антоний? — извика Кандис с ръка на отчаяното си сърце. Перуката й бе същата като на сестра й, но роклята й беше златна, очната линия бе черна, а също и изкуствените мигли. Джейдра бе права: сестрите Карвър несъмнено бяха великолепни. Но Клео изпитваше твърде много благодарност, за да изпита и ревност. Освен това нейната коса беше естествена! А това не бе малко.
— След мен — стажантката ги поведе през палатката, покрай изпълнените с възхищение очи на екипа. Но дори и да ги нямаше тези погледи, Клео знаеше, че триото бе достойно за Vogue.
— По-добре казвай какво знаеш — каза Мелъди, като внимаваше някой да не ги чуе. — Защото иначе свалям перуката и си тръгвам.
— Добре. — Клео изпусна въздишка и си призна за плана да изтрие филма. Което сега й се стори лудост. Трудно бе за вярване, че почти беше сторила нещо толкова недостойно само да бъде тук, с цяла тумба презаредени с кофеин и недохранени нормита, които цял ден я наричаха „Египтянката“.
— Значи, ти казваш, че нищо не си направила?
— Нямаше нужда. От телевизията отхвърлиха шоуто.
— Тогава как…
— Бека — прекъсна я Клео. — Сигурно е хакнала компютъра на Брет, след като си тръгнах.
— Казах ти да не й се доверяваш — напомни й Мелъди.
— Не съм. Но имах нужда от помощта й.
Мелъди кимна бавно, като се постави на мястото на Клео, без да я съди.
— Какво да правим сега?
— Не знам. Да се усмихнем? — саркастично изрече тя, когато стъпиха на площадката.
— Иха — възкликна Кандис. — Чувствам се, сякаш съм попаднала в една от онези бутилки, които продават на летищата, и в които има плаж и море.
Клео се засмя. Кандис имаше право. Пясъкът бе оцветен в розово, жълто и оранжево и отляво бе струпан по-нависоко, отколкото отдясно, сякаш някой го бе изсипвал там. В по-ниския край с крака, свити под телата им, седяха три камили, преживяха бавно и въздишаха.
— Невероятно. Това е точно както съм го намислил — изрече мускулест мъж с черен потник, камуфлажни шорти и руса опашка. — Аз съм Колин ван Вербентенгарден — той подаде ръка на Кандис. — Но повечето хора ми казват само Ван Вербентенгарден.
— Кандис. Но повечето хора ми казват само Невероятната.
Клео и Мелъди се засмяха.
— Ще добавя бутилката и корка след това — обясни Ван Вербентенгарден. — Концепцията е следната: вие трите сте египетски царици, изхвърлени на брега в тази бутилка, и…
— И сме дошли на мисия в Америка да споделим с днешните тийнейджъри тези скъпоценности? — довърши Кандис мисълта му.
— Съвсем точно! — възкликна Ван Вербентенгарден.
— Да — кимна Кандис. — Виждам всичко.
— А аз виждам как след снимките двамата с теб трябва да излезем и да поговорим. — Той й намигна.
— Зависи — пошегува се Кандис.
— От какво?
— Как ще изляза на снимките.
Кандис си я биваше.
— Това е най-малката ми грижа — Ван Вербентенгарден намигна отново, докато един асистент преметна през рамото му фотоапарата като Калашников, а после насочи вниманието си към куфар с различни обективи.
Над главите им блестяха светлини с формата на звезди и хвърляха вълшебен отблясък по разноцветния пясък. Всичко беше съвършено. Скъпоценностите на леля Нефертити щяха да се влюбят в обстановката.
— Никога нямаше да ми хрумне, че това трябва да прилича на бутилка — призна си Клео.
— Нито пък на мен — обади се и Мелъди.
— Нито пък на мен — каза Кандис. — Прочетох това на клипборда на Джофри.
Клео се разсмя.
Мелъди погледна, сякаш искаше да каже: „Какво друго може да се очаква от Кандис?“.