Мелъди скочи от дюната и затича към тях, без да се смути от вълнуващото изпълнение.
— Как го направи? — Кандис бе поразена.
Хората от екипа приближиха да видят отблизо момичето с божествения глас. Но приближаха ли, изведнъж ставаха неуверени и напрегнати, без да знаят какво да правят: дали да й благодарят, или да отправят молитва към нея. Затова повечето просто продължаваха нататък.
— Мисля, че гласът ти се е върнал! — Кандис силно прегърна сестра си. Когато се разделиха, перуките и на двете се бяха килнали рошави на една страна.
— Странна работа, а? — Мелъди свъси вежди. — Само повиках камилите. Не знаех изобщо какво ще излезе навън от устата ми. Но беше нещо като пеене.
— Трябва да се обадя на мама и татко. Те ще полудеят от радост. — Кандис забърза към масата, върху която имаше камера.
— Защо отиваш там да се обадиш? — попита Мелъди.
— Защото после ще попитам Ван Вербентенгарден дали прави снимки за годишници — призна Кандис и виновно се подсмихна.
Мелъди се засмя.
— Може ли да се преоблечем вече? Развивам синдром на раздялата с горнището си с качулка.
Клео кимна. След това, което чу, би направила всичко, което Мелъди пожелае. Мелодорк беше нещо като повелител на камилите! Клео изгаряше от нетърпение да се сдобри с Дюс и да му разкаже всичко.
— Изумително — посрещна ги Ману в палатката. Очите му бяха насълзени. — Това беше просто изумително.
— Благодаря — отвърна скромно Мелъди.
— Майка ти тук ли е? — попита той.
— Не, дойдох със сестра ми.
— Ех — той въздъхна като човек, който си припомня скъп спомен. — Предай на Марина много поздрави от Ману. Беше толкова отдавна — нежна усмивка се застоя на лицето му за кратко, а после Ману се обърна към Клео. — Ще опаковам скъпоценностите. Ще те чакам при колата.
— Мисля, че ме объркахте с някого — каза Мелъди.
— О, не — засмя се той. — Този глас не може да се сбърка. Точно като на майка ти. Марина можеше да накара всички да направят, каквото пожелаеше. Толкова бе опияняващ.
— Съжалявам, но мама се казва Глори. Глори Карвър. От Калифорния.
— Сигурна ли си?
— Ману, не ставай глупав — сопна се Клео. — Как може да не знае коя е майка й.
Той се вглеждаше в лицето на Мелъди, така че Клео доста би се поуплашила, ако не го познаваше.
— Ману!
Той поклати глава.
— Права си. Мисля за друг.
Мелъди му прости с усмивка.
— Помня, че бях чул, че дъщерята на Марина имала незабравим нос, който приличал много на гърбицата на камила. — Той се засмя. — А твоят е съвършен. Грешката е моя. Съжалявам.
Той се обърна и си тръгна.
— Съжалявам, Мелъди — каза й Клео. — Той обикновено не се държи така странно.
Мелъди не отговори.
— И също съжалявам, че не ти се доверих — добави с усмивка. — Ще ми простиш ли?
Мелъди се взираше напред с празен поглед.
— Ще спра да те наричам Мелодорк. — Клео запърха игриво с мигли. — Ей — викна тя рязко, — слушаш ли ме?
Но Мелъди мълчеше. Тя стоеше там, взираше се в минаващите камили и стискаше носа си.
Ако Клео не бе така нетърпелива да се сдобри с приятелките си и да остави цялото това изпитание зад гърба си, тя сигурно щеше да попита новото си попълнение какво се е случило. Но вместо това, тя скочи в лимузината и тръгна обратно към Салем. Бе отсъствала от града само няколко часа, но й се струваше, че бе изминала цяла вечност.
Двадесет и шеста глава
Гените на мама
— Дългът на ГАЩИ е изпълнен! — Кандис потегли от тъмния паркинг и вдигна ръка във въздуха в очакване на триумфално плясване от сестра си.
— Дръж волана! — каза Мелъди.
Кандис направи, каквото й се каза.
— Това беше просто невероятно по всички възможни критерии за невероятност!
Бип!
До: Мелъди
14 октомври, 20:19
Мама: Кандис ми каза, че гласът ти се връща!!!!!! Нямам търпение да те чуя. Обичам те!
Без да отговори, Мелъди пъхна телефона в джоба на горнището си.
— Кан? Какво ще кажеш — старият ми нос приличаше ли на камилска гърбица? — попита тя, докато се взираше в отражението си в страничното огледало.