Специ сам написа по-голямата част от обвинението, като внимателно подбра всяка дума така, че да вбеси врага си:
„Повече от година съм жертва не само на некадърна полицейска работа, но и на истинско нарушаване на човешките права. Този феномен — който касае не само мен, но и много други — напомня някои нефункциониращи общества, каквито човек очаква да открие в Азия или Африка.
Доктор Микеле Джутари, служител в държавната полиция, е изобретател и неуморим популяризатор на теория, според която престъпленията на тъй нареченото Чудовище от Флоренция са дело на мистериозна сатанинска, езотерична и магическа секта, организирана «група» от професионалисти от едрата буржоазия (бюрократи, полиция и карабинери, магистрати — и обслужващите ги писатели и журналисти), които са поръчали на хора от най-бедните нива на обществото да извършат серийни убийства на влюбени двойки, като им плащали щедро за осигуряването на женски органи, които да използват в определени загадъчни, неясни, невероятни «ритуали».
Според фантастичните догадки на този самозван брилянтен и старателен следовател, тази криминална организация от привидно почтени хора се отдавала на оргии, садомазохизъм, педофилия и други отвратителни мерзости.“
След това Специ продължаваше да нанася ъперкъти в слабата част на Джутари — литературния му талант. В обвинителния акт той цитираше откъси от книгата му, тъпчеше логиката му, осмиваше теориите му, подиграваше се на стила му.
Жалбата носеше дата 23 март и беше заведена седмица по-късно, на 30 март 2006 година.
Глава 50
Наблюдавах надигащата се буря отстрани. Двамата със Специ получихме рязко писмо от нашата редакторка в издателство „RCS Libri“, която беше сериозно разтревожена от случващото се. Беше ужасена от перспективата издателството да бъде замесено в някаква юридическа бъркотия, а най-вече бе ядосана, че съм дал телефона й на един репортер от „Бостън глоуб“, който я потърсил за коментар. „Трябва да ви кажа — пишеше тя на Марио и мен, — че това наистина ме ядоса… Прави или криви, личните спорове нямат нищо общо с мен, нито ме вълнуват… Моля и двама ви да не намесвате издателството в никакви правни спорове, свързани с личните ви работи.“
Междувременно, любопитен да науча повече за тази Габриела Карлици и нейния уебсайт, аз влязох в интернет да го разгледам. Онова, което прочетох, наистина ме вбеси. Карлици беше качила лична информация за мен. С упоритостта на плъх, който трупа семена за зимата, тя беше събирала късчета информация за мен от цялата мрежа, беше намерила някой да я преведе на италиански (самата тя не владееше чужд език) и я беше смесила с откъси от романите ми — обикновено описания на хора, които биваха убити. Беше успяла да изрови отнякъде мои изказвания, които съм правил в Италия, без самият аз да имам представа, че са записани, и изтъкваше една моя шега, която бях казал на една презентация на книга, че ако Марио Специ не беше решил да пише за престъпленията, от него щеше да излезе отличен престъпник. Към това тя беше добавила собствените си зловещи инсинуации, гадни забележки и критики. Крайният резултат беше един кошмарен мой портрет, в който ме представяше като психично неуравновесен човек, който пише романи, пълни с неоправдано насилие, извиращо от най-низките човешки инстинкти.
Но онова, която ме ядоса най-много, бяха имената на жена ми и децата, взети от моята биография, сложени до снимки на серийния убиец Джефри Дамър и горящите кули-близнаци.
Веднага изстрелях един гневен имейл до Карлици, в който настоявах имената на жена ми и децата да бъдат премахнати от уеб-страницата.
Отговорът й беше неочаквано учтив, дори прекалено любезен. Тя се извини и обеща да ги махне, което и направи, и то веднага.
Писмото ми беше постигнало своята цел, но сега Карлици имаше моя имейл адрес. Тя ми написа: „Макар че общуването ни беше кратко, то касаеше толкова деликатна, дори донякъде интимна сфера, затова ми се струва глупаво да се обръщаме един към друг на «вие». Хората, когато говорят от сърце, си говорят на «ти». Ще ти бъде ли неприятно, Дъглас, ако преминем на «ти» в писмата ни?“
Трябваше да се усетя навреме и да не отговарям на това писмо. Но го направих.
Потопът от писма продължи, всяко все по-дълго от предишното, написани на толкова странен италиански, изпълнени с угоднически изповеди и смахната конспиративна логика, че бяха трудни за разшифроване. Но аз успях.