Имаше и още нещо. Спалети настояваше, че след като се видял с Фабри, той веднага се прибрал у дома. Но съпругата му каза, че когато си легнала в два часа, съпругът й още не се бил прибрал.
Следователите отново се захванаха със Спалети: къде е бил между полунощ и два сутринта? Той не можа да им отговори.
Полицията го вкара в прочутия флорентински затвор „Ле Мурате“ („Изолираните“) и го обвини в reticenza, премълчаване — форма на лъжесвидетелстване. Властите все още не бяха убедени, че той е убиецът, но бяха сигурни, че укрива важна информация. Няколко дни в затвора може би щяха да го пречупят.
Криминалистите претърсиха щателно къщата и колата на Спалети. В колата откриха нож, а в жабката намериха пистолет от типа „scacciacani“, „кучегон“, евтино оръжие, което се зареждаше с халосни патрони, за да плаши кучетата, което Спалети беше купил по обява в едно порно списание. По него нямаше следи от кръв.
Разпитаха съпругата на Спалети. Тя беше много по-млада от мъжа си, дебело, почтено, простичко селско момиче, и тя призна, че е знаела за воайорските навици на съпруга си.
— Той ми обещаваше, че ще спре — каза тя, хлипайки, — но скоро пак започваше. А на шести юни вечерта наистина излезе, за да „хвърли едно око“, както обичаше да казва.
Момичето нямаше представа кога се е върнал мъжът й, знаеше само, че е било след два сутринта. Тя изрази увереността си, че той със сигурност е невинен, че никога не би могъл да извърши такова ужасно престъпление, тъй като „изпитва ужас, щом види кръв, затова на работа, когато на магистралата стане някоя катастрофа, той отказва да излезе от линейката“.
Към средата на юли полицията най-накрая обвини Спалети в убийство.
Тъй като Специ беше човекът, написал първия материал по случая, той продължи да го отразява за „Ла Национе“. Статиите му бяха скептични и посочваха множеството пропуски по делото срещу Спалети, сред които беше и фактът, че няма директно доказателство, което да го свързва с престъплението. Спалети нямаше и никаква връзка с Борго Сан Лоренцо, където през 1974 година беше извършено първото убийство.
На 24 октомври 1981 година Спалети разгърна вестника в затворническата си килия и прочете заглавието, което със сигурност му бе донесло огромно облекчение:
УБИЕЦЪТ СЕ ЗАВЪРНА
Младеж и девойка намерени брутално убити в нива
Нанасяйки новия си удар, самото Чудовище беше доказало невинността на шофьора-воайор.
Глава 3
Много държави имат своя сериен убиец, който дефинира тяхната културата чрез процес на отричане, който оставя белег върху своята епоха не чрез възхвала на ценностите й, а чрез разкриване на собствената й тъмна същност. Великобритания има своя Джак Изкормвача, роден в мъглите на дикенсовия Лондон, който подбира жертвите си сред най-низвергнатата му класа — проститутките, които драпат за насъщния в бедняшкия квартал Уайтчапъл. Бостън си има Бостънския удушвач, учтив, привлекателен убиец, дебнещ плячката си в по-елегантните квартали, изнасилва и убива възрастни жени и осквернява телата им по неописуем начин. Германия има Изверга от Дюселдорф, който като че ли предвещава появата на Хитлер посредством безразборните и садистични убийства на мъже, жени и деца; жаждата му за кръв е толкова неутолима, че в навечерието на екзекуцията му той определя собственото си обезглавяване като „удоволствието, слагащо край на всички удоволствия.“ Всеки убиец по свой самобитен начин представлява мрачно олицетворение на своето време и място.
Италия има Чудовището от Флоренция.
Флоренция винаги е била град на противоположностите. В благоуханна пролетна вечер, когато слънцето бавно се скрива зад дворците покрай реката, тя може да ви изглежда като един от най-красивите и изтънчени градове в света. Но в края на ноември, след два месеца почти непрекъснати валежи от дъжд, древните й дворци посивяват, прошарени с по-тъмни ивици влага; тесните калдъръмени улички, миришещи на канал и кучешки изпражнения, са обградени от всички страни с мрачни каменни фасади и надвиснали покриви, които блокират и без това мъждивата светлина. Мостовете над Арно са покрити с черни чадъри, криещи собствениците си от неспиращия дъжд. Реката, толкова възхитителна през лятото, се е разляла в кафяв и мазен прилив, който носи изтръгнати дървета и клони, а понякога и мъртви животни, трупащи се около пилоните, проектирани от Аманати.
Във Флоренция възвишеното и ужасното вървят ръка за ръка: „Кладата на суетата“ на Савонарола и „Раждането на Венера“ на Ботичели, тетрадките на Леонардо да Винчи и „Властелинът“ на Николо Макиавели, „Ад“ на Данте и „Декамерон“ на Бокачо. На главният площад Пиаца дела Синьора се поддържа изложба на открито, в която са представени някои от най-прочутите римски и ренесансови статуи на Флоренция. Това е галерия на ужаса, публична демонстрация на убийства, изнасилвания и осакатявания без аналог в света. Кавалкадата е водена от прочутата бронзова статуя на Персей на Челини, който като някой джихадист от клип, публикуван в интернет, триумфално държи в ръка отрязаната глава на Медуза — от врата й се стича кръв, а обезглавеното й тяло се е сгърчило в краката му. До Персей стоят други статуи, представящи легендарни сцени на убийство, насилие и осакатяване — сред тях е скулптурата, която краси корицата на тази книга, „Отвличането на сабинянките“ на Джамболоня. Зад стените на Флоренция и на бесилките пред тях са извършвани най-изтънчените и най-зверски престъпления, от деликатни отравяния до брутални публични осакатявания, мъчения и изгаряния. В продължение на векове Флоренция налагала властта си над останалата част от Тоскана посредством жестоки кланета и кървави войни.