Стояхме в градината, загледани в изоставената къща. Гарваните кръжаха над главите ни, без да спират да грачат. Марио поклати глава.
— В града ще знаят какво й се е случило.
Един мъж на площада ни каза, че банката най-накрая й взела къщата и сега синьора Ронтини живеела в един от старческите домове за бедни край езерото. Той ни даде адреса.
Леко притеснени, ние потърсихме сградата и я намерихме зад местната Каза дел Пополо. Тя въобще не приличаше на старчески дом, какъвто би очаквал един американец. Къщата беше приятна, боядисана в бледо-кремав цвят, чистичка, с цветя по первазите на прозорците и красив изглед към езерото. Влязохме през задната врата и почукахме на вратата на нейния апартамент. Тя ни отвори и ни покани вътре, предлагайки ни столове в миниатюрната кухня. Апартаментът й беше пълна противоположност на мрачната, приличаща на пещера къща; приятен и светъл, той беше пълен с цветя, украшенийца и снимки. През прозорците грееше слънце, а по кипарисовите дървета в двора чуруликаха пойни птички. Стаята ухаеше на пране и сапун.
— Не — отвърна тя с тъжна усмивка в отговор на молбата ни. — Повече няма да давам интервюта. Никога. — Беше облечена с яркожълта рокля, боядисаната й червена коса беше грижливо фризирана, гласът й звучеше меко.
— Все още се надяваме да научим истината — каза Марио. — Човек никога не знае… това може да помогне.
— Знам, че може да помогне. Но истината вече не ме интересува. Какво значение има? Няма да върне Пиа и Клаудио. Дълго време вярвах, че истината може да облекчи нещата. Съпругът ми почина в търсене на истината. Но сега знам, че тя няма никакво значение и няма да ми помогне. Трябва да я забравя.
Тя замълча, отпуснала малките си, пухкави ръце в скута, кръстосала глезени, с едва доловима усмивка на лицето.
Поговорихме си още малко и тя ни разказа с равен глас как изгубила къщата и всичко, което притежавала. Марио я попита за някои от снимките по стените. Тя се изправи, взе една, подаде я на Марио, който пък я даде на мен.
— Това е последната снимка на Пиа — каза тя. — Снима се за шофьорската си книжка няколко месеца по-рано.
Тя взе следващата.
— Това е Пиа с Клаудио. — На чернобялата снимка двамата се усмихваха, прегърнати, напълно невинни и щастливи, тя беше вдигнала одобрително палец срещу обектива.
Госпожа Ронтини отиде до отдалечената стена.
— Ето тук Пиа на петнайсет. Красиво момиче е, нали? — Ръката й се плъзна по стената. — Съпругът ми Ренцо. — Тя свали от стената черно-бялата снимка, погледа я известно време и ни я подаде. Това беше портрет на жизнерадостен, щастлив мъж в разцвета на силите си.
Тя вдигна ръка и махна към фотографиите, поглеждайки ме със сините си очи.
— Онзи ден, като влязох тук — каза тя, — осъзнах, че съм обградена от мъртъвци. — После се усмихна тъжно. — Смятам да сваля всички снимки и да ги прибера. Повече не искам да бъда заобиколена от смърт. Бях забравила нещо — че аз съм още жива.
Изправихме се. На излизане тя разтърси ръката на Марио.
— Можеш да продължиш да търсиш истината, Марио. Надявам се да я намериш. Но моля те, не ме карай да ти помагам. Ще се опитам да изживея оставащите ми години без тази тежест — надявам се, че ме разбираш.
— Разбирам — отвърна Марио.
Ние излязохме на слънце, сред цветята жужаха пчели, яркото слънце оставяше блестяща следа по повърхността на езерото, светлината озаряваше керемидените покриви на Викио и сипеше златни лъчи върху лозята и маслиновите горички в края на града. Vendemmia, гроздоберът, беше в разгара си, полята бяха пълни с хора и каруци. Над лозята се носеше аромат на смачкано грозде и ферментирала шира.
Поредният безоблачен следобед над безсмъртните хълмове на Тоскана.
Глава 61
Процесът на Франческо Каламандреи по обвинения, че е един от поръчителите на убийствата, извършени от Чудовището, започна да 27 септември 2007 година.
Марио Специ присъстваше още от първия ден и няколко дни по-късно ми изпрати доклад по пощата. Ето какво беше написал:
„След продължила цял месец суха жега, утрото на 27 септември се оказа неочаквано студено. Истинската новина тази сутрин беше, че на делото срещу човека, обвинен, че е поръчителят на убийствата, извършени от Чудовището, нямаше никакви зрители. В съдебната зала, където преди повече от десет години Пачани беше осъден, а след това оправдан, на мястото, определено за публиката, нямаше жив човек. Заети бяха само местата, определени за пресата. Не можах да разбера незаинтересоваността на флорентинци от човека, който, според обвинението, е същинско превъплъщение на злото. Зрителите може би бяха отблъснати от скептицизъм, недоверчивост или съмнение в официалната версия.