— Този ли? Брилянтен учен, изтъкнат професор от Академията на науките „Круска“. Но както сам виждаш, тази вечер ме връхлетя поредното разочарование; току-що отворих главата му и какво мислиш намерих вътре? Къде се крие цялата му мъдрост? Пфу! Отвътре изглежда по същия начин като албанската проститутка, която отворих вчера. Може би професорът си е мислел, че е на светлинни години от нея! Но когато ги отворя, установявам, че са абсолютно еднакви! Съдбата е отвела и двамата на едно и също място: върху моята метална количка. Тогава защо цял живот се е тормозил да чете толкова много книги? Пфу! Послушай съвета ми, журналисте: яж, пий и се забавлявай…
Откъм вратата се разнесе вежлив глас, прекъсвайки тирадата на Фоско.
— Добър ден, господин Специ. — Това беше Морио Маури, самият съдебен патолог, който приличаше повече на провинциален британски джентълмен: ясни сини очи, посивяла коса с модната напоследък дължина, бежова жилетка и джинси. — Искате ли да отидем горе, в кабинета ми? Със сигурност там ще ни бъде по-приятно да разговаряме.
Кабинетът на Морио Маури представляваше продълговата тясна стая, отрупана с книги и списания по криминология и съдебна патология. Беше затворил прозореца си, за да не нахлува горещ въздух, и бе запалил единствено малката лампа на бюрото си, оставяйки останала част от стаята потънала в мрак.
Специ седна и извади от джоба си пакет „Голоаз“. Запали и предложи една цигара на Маури, който я отказа с леко поклащане на главата.
Маури заговори, обмисляйки внимателно всяка своя дума.
— Убиецът е използвал нож или някакъв друг остър инструмент. Инструментът е имал вдлъбнатина или нащърбеност по средата, вероятно дефект, а може би не. Може да е бил специален нож с подобна форма. Струва ми се, макар че не мога да се закълна в това, че е използвал водолазен нож. Органът е бил премахнат посредством три разреза. Първият по посока на часовниковата стрелка, от единайсет до шест часа; вторият — обратно на часовниковата стрелка, отново от единайсет до шест. Третият разрез е направен отгоре надолу, за да отдели органа. Три чисти, решителни разреза, направени с изключително остър нож.
— Също като Джак.
— Моля?
— Джак Изкормвача.
— А, да, разбира се. Джак Изкормвача. Но… не съвсем като него. Нашият убиец не е хирург. Не е касапин. Тук не се изискват познания по анатомия. Следователите не спираха да питат: „Добре ли е извършена операцията?“. Какво означава „добре извършена“? Има ли някой, който да е извършвал подобна операция? Със сигурност е била направена със замах от човек, който може би работи с определени инструменти. Момичето не е ли работела като шивачка на кожени изделия за „Гучи“? Не е ли ползвала обущарски нож? Баща й не е ли бил също кожар? Може да е бил някой от тяхното обкръжение… Нищо чудно да е бил някой, за когото ножът е работен инструмент — ловец или препаратор… Но най-вече трябва да е решителен човек със стоманени нерви. Въпреки че е работел върху труп, все пак тялото още не е било изстинало.
— Д-р Маури — обади се Специ, — имате ли някакви предположения какво би могъл да направи с този… фетиш?
— Умолявам ви, не очаквайте от мен да отговоря на този въпрос.
Когато над града започнаха да се спускат сенките на късния следобед и стана ясно, че няма да има ново развитие по случая, в кабинета на главния редактор на „Ла национе“ се проведе среща на екипа. Тук бяха издателят, редакторът, шефът на дирекция „Новини“, няколко журналисти и Специ. „Ла Национе“ беше единственият вестник, който разполагаше с информацията за осакатяването на тялото; останалите ежедневници не знаеха нищо. Това щеше да е голям удар. Главният редактор заяви, че спецификата на престъплението трябва да бъде водещата новина на първа страница. Редакторът възрази, че подробностите са твърде стряскащи. Докато Специ четеше записките си на глас, за да помогне при разрешаването на спора, един млад журналист от криминалните хроникьори внезапно се намеси.
— Извинявай, че те прекъсвам — каза той, — но се сетих нещо. Струва ми се, че преди пет или шест години имаше подобно убийство.
Главният редактор скочи на крака.
— И ни го казваш чак сега, в последния момент? Защо не изчака да пратим вестника в печатницата, преди да си го „спомниш“?