6
Докато стояхме, уморени и щастливи, попитах Е. дали не вали навън, счуха ми се удари на дъждовни капки по стъклата, тя отиде да погледне на терасата и когато се върна, нещо дълбоко забравено бликна в мен и дали заради странните приказки на К., или за да се избавя от заключените в подсъзнанието ми тревоги, този път докрай й казах, че съм щастлив с нея, обичта ми ме подтикваше да се разкрия докрай, и казах, че съм щастлив с нея, обичта ми ме подтикваше да се разкрия докрай, че съм щастлив и много благодарен, че тя, Е., ми е дала всичко, което един човек може да желае в мечтите си дори, и аз също бих искал да й отговоря, като нищо никога не съм крил от нея, освен едно, без да усещам какво правя, станах и се отправих към бюрото, на дъното на което държах винаги заключена малка каса, отворих я трескаво и измъкнах статуетката, демонът сякаш се беше ухилил, крилата му бяха смачкани и блестящите очи от лазурит гледаха като живи, но това беше само статуетка, поднесох я на Е. като при жертвоприношение, стоеше онемяла, но това е само статуетка, извиках аз, след което в един дъх излях всичко, трупано цели шест години, разказах й всичко от онази нощ, как Той уби моя приятел под дъжда, как кръвта течеше в черната кал, и предсмъртните викове на Х. за помощ, която не му дадох, да, не му помогнах с нищо, докато той умираше пред очите ми, от страх, и как измолих живота си страхливо срещу обещанието никога на никого да не казвам, че съм Го видял, чудовището, но мина толкова време и днес искам да го разкажа на нея, да не остане нищо скрито, защото толкова я обичам, най-любимия човек, да не остане нищо, нищо, което съм скрил в себе си, и поднасям и най-последната си тайна, като и подадох черната статуетка, изображението на седемгодишния кошмар, уверен, че се спасявам завинаги от болката, от угризенията, заровени дълбоко в душата ми, да, уверен бях, че всичко най-сетне свършва, завинаги, от този миг и нищо повече не ще помрачи дните ни.
7
Бях шокиран, Е. също стана, движеше се като сомнамбул, не я бях виждал да се движи така, обгърнала с двете си ръце статуетката и се отдалечи на няколко крачки от канапето, издавайки болезнен вик, исках да й кажа да внимава да не събуди децата, започвах да съжалявам, че съм се заловил да казвам за своите страхове и минали кошмари, прехвърляйки ги на любимия човек, когато видях Е. да крещи, да, на мен крещеше, не си спомнях да ми е крещяла никога през всичките тези години, ти обеща, така крещеше, на никого да не казваш, така крещеше, лицето й беше намръщено както по време на разговора с К. преди половин час, а аз все още нищо не разбирам, не, не исках да разбера, Е. крещеше още по-силно, с пълен глас, яростно, ти обеща, викаше, защо не си държиш на думата, защо ме предаде, така крещеше Е., чертите на лицето й се разкриваха, кръвта много бързо замръзна във вените ми докато гледах и бавно обезумявах, докато виждах как любимото лице се променя с ужасяваща бързина, Е. се променяше, очите й ме гледаха страшно като горящи въглени, кожата на лицето и главата се опъваше като барабан, пукаше се кожата, под нея се показваше мазна зелена плът, цялото и тяло, без да помръдне от мястото си, се разтърсваше от мощни гърчове, сякаш в нея имаше някой друг, роклята се разкъса, но под нея не бяха гърдите, които бях целувал, парчета кожа и месо падаха по пода, кракът й се разкъса и под него се подаде рогово, безобразно коляно, докато с ужас, изненада и безкрайна болка и угризение видях пред себе си люспестата, отвратителна нечовешка плът, крещях, че не, това е невъзможно, но беше така, крещях на Е. да спре, да не прави това, да ме наказва по този начин, да не изчезва, тя отговори само, че било късно, заклинах я в децата ни, какво ще стане с тях, плачех и крещях, а вместо прекрасното лице пред мен беше озъбената муцуна на звяра с безобразната му жабешка уста, от лицето и главата стърчаха рогови плочки и израстъци и две големи бадемови очи без клепачи се взираха в мен с хоризонталните си змийски зеници, помисли за децата, изкрещях отчаяно, Е. не ми отговори, нямаше я Е. ридаех, а чудовището пред мен се приближаваше и крилете му събаряха чаши и вази по пътя си, децата, промълвих аз и тогава видях, защото бог не отне душата ми милостиво веднага, те стояха на вратата и ни гледаха, две малки дракончета с тъжни бадемови очи, покрити с люспи, с безобразни опашки, криви ноктести крака и жабешка уста, едното по-голямо от другото, прегърнати и все още с толкова човешка мъка в очите поисках сърцето ми да спре, и от горестния, отвратителен писък, който издадоха вътрешностите ми пламнаха с адски пламък, и То се приближаваше, влачейки криле, омагьосан гледах дългите, неправдоподобно тънки и нежни ръце, отпуснати до мускулестите гърди, покрити с люспеста броня преливаща в тъмнозелено и блестящо сиво, приближаваше се като машина на смърт, и за сетен път погледнах бездънните, нечовешки черни очи и извиках, обичам те, за да чуя идващият от бездната глас, от едно чуждо време, който стигаше до мен като през дълбока вода, забавен, с глухо кънтене, и гласът каза, че също ме обича, но аз не съм изпълнил обещанието, нарушил съм клетвата, и страшната паст се наведе над мен и разкъса врата ми, кръвта рукна, болеше, много болеше, и преди да потъна в мрака, с мъка, угризения и отчаяние видях трите хищни драконски муцуни над мен, ухилени, и преди да пропадна в бездната, чух как изкрещяха, а гласът им бе отвратителен, тягостен писък и режеше мозъка, три чифта нечовешки очи ме гледаха и ми крещяха чудовище, да, чудовище, на мен крещяха, така викаха трите озъбени усти и се впиваха в тялото ми, значи аз бях чудовището, премина през гаснещото ми съзнание, но вече никой не ме задържаше и аз полетях неудържимо надолу, в бездънния мрак и самота.