Тери Пратчет
Чудовищна команда
Поли отряза косата си пред огледалото с леки угризения, че не изпитва големи угризения от това. Косата се предполагаше да е венецът на нейното великолепие и всички казваха, че е прекрасна, но когато беше на работа, обикновено я сплиташе. Често си казваше, че е пропиляна за нея. Но се стараеше дългите златисти къдрици да падат на постланото за целта чаршафче.
Ако изобщо би си признала някаква силна емоция в този момент, щеше да е чиста проба яд, че й трябва единствено подстрижка, за да мине за младеж. Дори не се налагаше да пристегне бюста си, каквато бе дочула, че е обичайната практика. Природата се бе погрижила да няма почти никакви проблеми в тази област.
Ефектът от ножиците бе… ексцентричен, но не по-зле от маса мъжки прически в района. Щеше да свърши работа. Усети хлад по тила си, но само отчасти поради липсата на дълга коса. Дължеше се и на Погледа.
Херцогинята я гледаше от рамката над леглото.
Гравюрата беше долнопробна, ръчно оцветена предимно в синьо и червено. Беше на безизразна жена на средна възраст, чиято провиснала брадичка и леко изпъкнали очи оставяха скептиците с впечатлението, че някой е наврял голяма риба в рокля. При все това художникът бе успял да улови нещо в това особено, празно изражение. Очите от някои портрети те следват из стаята; тези гледаха право през теб. Този лик се намираше във всеки дом. В Борогравия израстваш под взора на херцогинята.
Родителите на Поли пазеха един от портретите в стаята си и тя знаеше, че приживе майка й всяка нощ се е кланяла пред него. Пресегна се и обърна картината с лице към стената. Глас в главата й каза „Не“. Възражението бе отхвърлено. Тя беше взела решение.
После се намъкна в дрехите на брат си, изсипа съдържанието на чаршафа в торбичка, която хвърли в дъното на мешката наред с резервните дрехи, сложи бележката на леглото си, грабна мешката и се измъкна през прозореца. По-точно, от прозореца се измъкна Поли, а под него леко се приземи Оливър.
Когато притича през двора на хана, утрото тъкмо превръщаше тъмния свят в монохром. Херцогинята я наблюдаваше и от табелата на хана. Баща й беше лоялен монархист, поне до смъртта на майка й. Тази година табелата не бе пребоядисвана и от една случайна птича курешка херцогинята гледаше малко накриво.
Поли се увери, че фургонът на сержанта, дошъл да наема войници, е все още пред кръчмата. Ярките му знамена бяха потъмнели и подгизнали от снощния дъжд. Ако съдеше по вида на този огромен, дебел сержант, щяха да минат часове, преди да потегли отново. Имаше предостатъчно време. Той изглеждаше като човек, който закусва бавно.
Тя се измъкна през задната врата на двора и пое по баира. На върха се обърна и загледа разбуждащия се град. От няколко комина се вдигаше пушек. Ханът все още спеше. Поли винаги ставаше първа и се налагаше с викове да изкарва прислужниците от леглата. Тя знаеше, че вдовицата Клембърс е останала да пренощува (според бащата на Поли дъждът бе „прекалено силен, за да си ходи“), и се надяваше заради него да остава всяка нощ. В града не липсваха вдовици, а Ева Клембърс бе сърдечна женица, която правеше страхотно печено. Дългото боледуване на жена му и продължителното отсъствие на Пол бяха сломили баща й. Поли се радваше, че част от живеца му се връща обратно. Стариците, които прекарваха дните си смръщени до прозорците, клюкареха, негодуваха и мърмореха, но това си го правеха открай време. Вече никой не им се връзваше на приказките.
Тя вдигна поглед. Пералнята на девическия техникум вече бълваше дим и пара. Той се извисяваше на единия край на града като заплаха, голям и сив, с високи тесни прозорци. Когато беше малка, й казваха, че там отиват Лошите Момичета. Естеството на „лошотията“ не бе уточнено и на петгодишна възраст Поли бе придобила мъглява представа, че това значи да не си лягаш, когато ти се каже. На осем научи, че това е мястото, където имаш късмет да не отидеш, задето си купил боички на брат си. Тя се обърна и закрачи сред дърветата, които ехтяха от птичи песни.
Забрави, че си Поли. Мисли мъжкарски, това му е цаката. Пръцкай шумно и със самодоволство от добре свършената работа, движи се като марионетка с две-три безразборно срязани върви, никога не прегръщай никого и ако срещнеш приятел, го сръгай. Няколко години работа в кръчмата бяха осигурили доста нагледен материал. Поне нямаше проблем с полюшването на бедрата. Природата и там бе твърде пестелива.
Но трябваше да се усвои и мъжкарската походка. Жените поне полюшваха само бедрата си. Младежите полюшваха всичко, от раменете та до долу. „Целта е да заемаш много място — разсъждаваше тя. — Така изглеждаш по-голям: като котараците, когато наежат опашки.“ Беше се нагледала в кръчмата. Момчетата се стараеха да вървят нашироко, като самозащита от всички останали ширещи се наоколо хлапаци. Аз съм лош, аз съм жесток, аз съм хладнокръвен, искам халба бира, смесена с лимонада, и мама ме пуска до девет…