— О, стига, де! Херцогинята е само една картинка! Мъртва е!
Понякога човек просто се предава. За Поли това някога беше времето, през което мина през криптата. Ако не вярваш или не искаш да повярваш, или ако просто не се надяваш, че има нещо, в което си струва да вярваш, защо се обръщаш? И ако не вярваш, на кого разчиташ да те изведе от хватката на умрели мъже?
— Мъртва? И какво? Какво ще кажеш за онези ветерани, които не са изчезнали? Как ще обясниш светлината? Освен това чу как звучеше гласът на Уозър.
— Да, но… ами, тези неща не се случват с твои познати. Случват се със… със странни религиозни хора. Ами че тя само преди няколко дни се учеше да пърди силно!
— Тя? — прошепна Блауз на Поли. — Тя? Защо…
Умът на Поли за пореден път надделя над внезапната паника.
— Извинявай, Дафне?
— О… да… разбира се… не може да бъде също… да… — смутолеви лейтенантът.
Игорина коленичи до момичето и сложи ръка на челото му.
— Цялата гори.
— Там в сивата къща през цялото време се молеше — клекна до нея Лофти.
— Е, да, там имаше доста, за което да се молиш, ако не си силна — изръмжа Тонкър. — И всеки проклет ден трябваше да се молим на херцогинята да благодари на Нуган за помия, която и за прасета не ставаше! И навсякъде тази проклета физиономия, този рибешки поглед… мразя го! Може да побърка човек! Както е станало с Уозър, нали? А сега искате да повярвам, че дебелата свадлива старица е жива и използва приятелчето ни тук като някаква… кукла на конци или нещо подобно? Не вярвам в това. И ако е истина, не би трябвало да е!
— Тя гори, Магда — тихо каза Лофти.
— Знаете ли защо се записахме? — Тонкър беше почервеняла. — За да се измъкнем! Всичко беше по-добре от онова там! Аз имам Лофти и Лофти има мен, а вървим с вас, защото няма къде да отидем. Всички казват, че злобенците са ужасни, нали? Но на нас не са ни направили нищо, нас не са наранили. Ако искат да дойдат тук и да обесят няколко мръсника, мога да им дам списък! Навсякъде се вършат злини, навсякъде тесногръдите тирани измислят нови жестокости, нови начини да ни притискат, а тая проклета физиономия гледа! И казвате, че е тук?
— Ние сме тук — каза Поли. — И ти си тук. И ще свършим онова, за което сме дошли, и изчезваме, ясно? Ти целуна портрета, взе шилинга!
— Не съм й целувала физиономията, по дяволите! А шилингът е най-малкото, което ми дължат!
— Тръгвай тогава! — избухна Поли. — Дезертирай! Няма да те спрем, защото ми писна от твоите… твоите глупости! Но решавай веднага, веднага, ясно? Понеже като срещнем врага, не ми се мисли, че ще си там да ме наръгаш в гърба!
Думите излетяха, преди да може да ги спре, и на света нямаше сила, която да ги върне назад.
Тонкър пребледня и част от живеца се изцеди от лицето й като вода от фуния.
— Какво каза?
Думите „Чу ме!“ се наредиха да скочат от върха на езика й, но Поли се поколеба. Каза си: „Не трябва да става така. Не трябва да позволяваш на чифт чорапи да говорят вместо теб!“
— Казах глупави неща. Съжалявам. Не исках.
Тонкър малко се поуспокои.
— Ами… добре, тогава — неохотно се примири тя. — Само че да знаеш, че го правим заради отряда, ясно? Не за армията и не за проклетата херцогиня.
— Това са изменнически думи, редник Холтър! — възмути се лейтенант Блауз.
Всички освен Поли бяха забравили за него, а той стоеше там като истукан.
— Макар че — пое дъх Блауз — разбирам, че всички сме до известна степен… — той сведе поглед към роклята си — объркани и, ъ-ъ, смутени от хода на събитията…
Тонкър се опита да избегне очите на Поли.
— Съжалявам, сър — смръщено промърмори тя.
— Трябва да ви е ясно, че няма да търпя да се повторят подобни неща!
— Да, сър.
— Добре — бързо се намеси Поли, — хайде тогава да…
— А този път ще си затворя очите — продължи лейтенантът.
Поли видя как на Тонкър й падна пердето. Тя бавно надигна глава:
— Ти ще си затвориш очите? Ти ще си затвориш очите?
— Внимавай — съвсем тихо я предупреди Поли.
— Нека ти кажа нещо за нас, лейтенант — изръмжа Тонкър с ужасяваща усмивка.
— Ние сме тук, редник, които и да сме — рязко се намеси Поли. — А сега да намерим килиите!
— Мм… — обади се Игорина — доста близо сме според мен. Виждам знак. Мм. На края на този коридор. Мм… точно зад тези тримата доста стреснати въоръжени мъже с, мм… ефикасно изглеждащите арбалети. Мм. Мисля, че това, което току-що казахте, е важно и трябва да бъде казано. Само че, мм… не точно сега може би? И не толкова силно?