— А! Значи вие сте тази, която търси брат си? — заинтригува се лорд Ръждьо.
— Откъде знаете коя съм?
— Ние сме, м-м, ефикасна армия. — Сега и лордът си позволи усмивчица. — Вашият брат се казва Пол?
— Да!
— Ще го открием рано или късно. Както разбрах, и друга дама търси един младеж?
Шафти притеснено направи реверанс.
— Аз, сър.
— И него ще открием, стига да ни кажете името му. А сега, моля, слушайте ме внимателно. Вие, госпожице Пъркс, и останалите от вас, ще бъдете изведени оттук съвсем непокътнати и придружени до вътрешността на страната ви докъдето могат да стигнат патрулите ни, което, мисля, ще е доста дълго разстояние. Дотук разбрахте ли? Ще получите онова, за което сте дошли. Не би ли било чудесно? И няма да се върнете тук. Тролът и вампирът бяха заловени. Същата оферта важи и за тях.
Поли гледаше офицерите. Изглеждаха нервни…
… освен един отзад. Тя беше решила, че всичките стражи са си отишли, но макар че този мъж бе облечен като страж — точно така, облечен като страж, при това зле — не се държеше като такъв. Подпираше се на стената до вратата, пушеше цигара и се хилеше. Сякаш присъстваше на шоу.
— Това тъй щедро предложение — продължи Ръждьо — се отнася и до вас, лейтенант… Блауз, нали? Но във вашият случай ще бъдете освободен условно — предлагаме ви къща в Злобения, доста приятна, както ми казаха, здравословни разходки из природата и всякакви подобни неща. Бих добавил, че тази оферта не бе предложена на висшите ви офицери тук.
„Защо тогава я предлагате на нас? — запита наум Поли. — Да не сте уплашени? От шепа момичета? Няма никаква логика…“
Иззад офицерите мъжът с цигарата й намигна. Униформата му беше много старомодна — древен шлем, нагръдник, малко ръждясала ризница и големи ботуши. Носеше я сякаш е навлякъл работните си дрехи. За разлика от ширитите и блясъка на останалите, единственото послание на неговите дрехи беше, че не възнамерява да пострада. Поли не забеляза никакви отличителни знаци освен малка значка, окачена на нагръдника.
— Ако ме извините за малко — каза Блауз, — бих искал да се консултирам с момчетата си.
— Момчета? — възкликна Ръждьо. — Та това са шепа жени, човече!
— Но в този момент, сър — хладно отвърна лейтенантът, — не бих ги разменил за които и да е шестима мъжаги. Бихте ли изчакали навън, господа?
В дъното на групата зле облеченият тип избухна в тих смях. Чувството му за хумор обаче не бе споделено от останалите.
— Невъзможно е дори да помислите да отхвърлите това предложение! — втрещи се лорд Ръждьо.
— Въпреки това, сър, ще отделим няколко минути. Смятам, че дамите биха предпочели известно уединение. Една от тях очаква бебе.
— Какво, тук? — като един, групата се дръпна назад.
— Има още време, струва ми се. Но ако бихте изчакали отвън…
Когато офицерите се оттеглиха в мъжката сигурност на коридора, лейтенантът се обърна към отряда:
— Е, момчета? Трябва да кажа, че това е много привлекателна оферта за вас.
— Не и за нас — възрази Тонкър. Лофти кимна.
— Нито за мен — каза Шафти.
— Защо не? — удиви се Блауз. — Ще намериш съпруга си!
— Може да се окаже малко трудничко — смутолеви тя. — Както и да е, какво ще правим с нашествието?
— Няма да ме изпратят вкъщи като колет — заяде се Игорина. — А този във всеки случай имаше противна костна структура.
— Е, редник Гуум не може да се включи в момента — въздъхна Блауз, — така че оставаш ти, Поли.
— Защо го правят? — възкликна тя. — Защо искат да им се махнем от пътя? Защо просто не ни оставиха заключени? Тук трябва да е пълно с килии!
— А, може би съзнават слабостите на вашия пол! — Пържейки се под погледите им, Блауз добави бързо: — Не говорех за себе си.
— Можеха просто да ни убият — каза Тонкър. — Ами да, можеха — повтори тя. — Защо не? Кой го е грижа? Не мисля, че се броим за военнопленници.
— Но не ни убиха — изтъкна Поли. — Дори не ни заплашват. Държат се много внимателно. Според мен се страхуват от нас.
— О, да, бе! — усмихна се Тонкър. — Да не си мислят, че ще ги преследваме и ще им лепнем по една голяма лигава целувка?
— Добре, значи разбрахме се, че няма да приемаме — обобщи Блауз. — Дяволите да ги… о, извинявам се…
— Всички знаем тия ругатни, сър — сви рамене Поли. — Предлагам да проверим колко точно ги плашим, сър.
Офицерите чакаха с неприкрито нетърпение, но лорд Ръждьо успя да изцеди кратка усмивка, влизайки отново в кухнята:
— Е, лейтенант?
— Обмислихме предложението ви, сър — изправи се Блауз, — и отговорът ни е: наврете си го в… — Той се наведе към Поли, която спешно зашепна. — Кой? О, да, точно така. В джемпъра, сър. Наврете си го всъщност в джемпъра. На името на полковник Хенри Джемпър, струва ми се. Много полезна вълнена дреха, сходна на лек пуловер, сър, който, ако си спомням правилно, е бил наречен на полкови старшина Пуловер. Ето там, сър, може да си го наврете.