Веждата пусна в него сребърната половинка, а после извади от касата медна пара и я поднесе над димящата течност. Тролът кимна. С едва доловима церемониалност, като келнер, поставящ чадърчето в засукан двоен коктейл, Веждата пусна монетата.
Мехурчетата се умножиха. Игор наблюдаваше с интерес. Карборунд подхвана съда с по два пръста на лопатоподобните си ръце и изпи съдържанието на един дъх. За момент остана като закован, след което внимателно постави съдината обратно на тезгяха.
— Не е зле да се дръпнете малко, господа — промърмори Веждата.
— Какво ще стане? — попита Поли.
— Различно ги хваща — отвърна Веждата. — Този май е… не, ей го на…
Карборунд се катурна доста стилно. Без подвиване на колене, без малодушен опит да омекоти удара. Просто смени координатите от вертикални с ръка напред, към хоризонтални с ръка нагоре. Дори малко се поклатушка, след като се просна на пода.
— Не му е увряла главата за това питие — изкоментира Веждата. — Типично за недораслите мераклии. Иска да се прави на голям трол, идва тук, поръчва си „Шокоф подотръшкач“, пък после не знае какво да прави.
— Ще се свести ли? — попита Маладикт.
— Не ми се чини да е преди зори. — Веждата поясни: — Мозъкът спира да действа.
— Значи тоя ще се оправи бързо — пристъпи ефрейтор Страпи. — Слушайте сега, мизерници. Ще спите в бараката отзад, ясно? Съвсем водоустойчива, почти няма плъхове. Омитаме се призори! Вече сте в армията!
Поли лежеше в тъмното на постеля от мухлясала слама. И дума не стана да се събличат. Дъждът чукаше по покрива и вятърът духаше през процепа под вратата, въпреки опитите на Игор да го затъкне със слама. Проведоха някакъв безцелен разговор, в течение на който Поли разбра, че дели усойния подслон с „Тонкър“ Холгър, „Шафти“ Меникъл, „Уозър“ Гуум и „Лофти“ Тют. Маладикт и Игор явно не бяха придобили благозвучни прякори. По всеобщо съгласие тя стана Озър.
Малко се изненада, когато момчето, наричано Уозър, извади от мешката си малък портрет на херцогинята и нервно го окачи на един стар пирон. Никой не обели дума, докато той се молеше пред него. Така беше прието.
Казват, че херцогинята е умряла…
Късно една вечер Поли миеше съдовете и дочу мъжете да говорят, тъй като бе нормално за всяка жена да подочуе разни работи, докато вдига шум.
Умряла е, тъй разправят, но ония горе в замъка на принц МармадюкПьотрАлбертХансЙозефБернхардУилхелмсберг не си го признават. Ми тя като няма ни дете, ни коте, а те царските нали все се женят помежду си, тронът ще го грабне злобенският принц Хайнрих! На ти сега! Можеш ли си представи? Ей зат’ва не се мярка никаква, разбра ли? И всички тия години да няма нов портрет? Да се не начудиш, а? О, разправят, че била в траур зарад младия херцог, ама оттогаз минаха над седемдесет години! Казват, че са я погребали тайно и…
В този момент баща й беше затворил устата на осведомителя. Има разговори, при които е желателно дори да не запомнят, че си бил в стаята.
Мъртва или жива, херцогинята не сваля поглед от теб.
Новобранците се опитаха да поспят.
От време на време някой се оригваше или шумно изпускаше газове и Поли отвърна с едно-две насилени оригвания. Това, изглежда, вдъхнови част от спящите да вложат повече старание дотам, че покривът заскърца и почна да се ръси прах, преди всички да затихнат. На няколко пъти усети някой да се препъва навън във ветровитата тъмнина, на теория към тоалетната, но вероятно, имайки предвид мъжката нетърпимост по тези въпроси, доста по-близо до вратата. Веднъж, пропадайки в затормозена просъница, й се стори, че чува някой да хлипа.
Като внимаваше да не шумоли много, Поли извади многократно прегънатото, безброй пъти четеното и неспасяемо лекьосаното последно писмо от брат си и го зачете на светлината на самотната капеща свещ. Беше отваряно и тежко осакатено от цензурата и носеше щемпела на херцогинята. Гласеше:
Скъпи мои,
Ние сме в .................. което е ............... с ...... голямо нещо с кулички. В ............ ще ..........................., което не е зле, защото ........................... свърши. Аз съм добре. Храната е ................ ..................... ще .............................. към ........., но другарят .................. вика да не му бера грижа, всичко ще свърши до .................. и на всички ни ще дадат медали.
Горе главите!
Беше написано грижливо, с изключително старателния и закръглен почерк на човек, който трябва да се замисли над всяка буква. Тя бавно го сгъна отново. Пол искаше медали, защото те бяха лъскави. Мина почти година, откакто всеки преминаващ наборен отряд си тръгваше с най-добрите попълнения за батальона, а хората ги изпращаха със знаменца и музика. Сега понякога се връщаха малки групи. На късметлиите им липсваше само по една ръка или крак. Нямаше знаменца.