Усмивката му се стопи:
— Не го пробвайте.
— О, каква голяма връзка ключове имате, сър — обади се Тонкър и мъжът светкавично посегна към колана си.
— Просто стойте тук! Нещата и без това са зле. Стойте тук!
Той тръшна вратата. След малко нещо тежко я подпря отвън.
— Е, сега поне имаме огън — каза Блауз.
— Ъ-ъ… — започна Лофти. Тя продумваше толкова рядко, че всички се обърнаха към нея и тя спря притеснена.
— Да, Лофти? — окуражи я Поли.
— Ъ-ъ… знам как да отворим вратата — смутолеви Лофти. — Така че да остане отворена, имам предвид.
Ако беше друг, някой щеше да се изсмее. Но от устата на Лофти думите явно излизаха след премисляне.
— Ъ-ъ… добре — съвзе се Блауз. — Браво.
— Обмислях един план — каза тя.
— Добре.
— Ще свърши работа.
— Значи, точно какъвто ни трябва! — Лейтенантът сякаш се опитваше въпреки всичко да запази присъствие на духа.
Лофти вдигна поглед към големите опушени греди по тавана и кимна:
— Да.
— Но отвън все пак ще има стражи — обади се Поли.
— Не. Няма да има.
— Няма ли?
— Ще са изфирясали. — Лофти млъкна с вида на човек, казал всичко, което е трябвало да каже.
Тонкър се приближи до нея и я подхвана за ръката.
— Само малко да си побъбрим, а? — Тя отведе момичето в другия край на стаята. Захванаха приглушен разговор. През повечето време Лофти стоеше, забила поглед в пода. Накрая Тонкър се върна.
— Ще ни трябват чувалите с брашно от килера и въжето от кладенеца. И едно от тези… какви са тези големи кръгли неща, които покриват съдовете? С топка отгоре?
— Похлупаци? — предложи Шафти.
— И една свещ — продължи Тонкър. — И много каци. И много вода.
— И какво ще направим с всичко това? — озадачи се Блауз.
— Голяма шумотевица — отвърна Тонкър. — Тилда разбира много от огън, повярвайте ми.
— Когато казваш, че разбира много… — неуверено започна Поли.
— Имам предвид, че всяко място, на което е работела, е изгоряло.
Изтъркаляха празните каци до средата на стаята и ги напълниха с вода от помпата. Под едносричното ръководство на Лофти, с въжето от кладенеца вдигнаха три прашни, леко пробити чувала брашно колкото можаха по-високо, така че да виснат между каците и вратата.
— А! — отдръпна се Поли встрани. — Май вече разбирам. Преди две години на другия край на града избухна една мелница за брашно.
— Да — кимна Тонкър. — Това беше Тилда.
— Какво?
— Биеха я. И още по-зле. А тя е такава, че само наблюдава и мисли, а някъде в нея всичко това се насъбира. И после избухва.
— Но двама умряха!
— Собственикът и жена му. Да. Но аз чух, че други момичета, изпращани там, никога не са се върнали. Да ти кажа ли, че Тилда беше бременна, когато я доведоха в Сивата къща след огъня? Роди, взеха й бебето и не знаем какво се случи с него. А после отново я биха, понеже била Поругание за Нуган. По-добре ли се чувстваш сега? — изръмжа Тонкър, връзвайки въжето за крака на една маса. — Сами сме, Поли. Само тя и аз. Нямаме наследство, нямаме уютен дом, в който да се върнем, нямаме роднини, за които да знаем. Сивата къща унищожава всички ни по някакъв начин. Уозър говори с херцогинята, аз нямам… средна скорост, а Тилда ме плаши, когато в ръцете й попадне кутия кибрит. Само да й видиш лицето тогава. Светва! Естествено — додаде с плашещата си усмивка, — както и други неща. Най-добре вкарай всички в килера, преди да запалим свещта.
— Не трябва ли Тилда да я запали?
— Тя ще я запали. Но ние трябва да я извлечем оттук, иначе ще остане да гледа.
Всичко бе започнало като на игра. Не беше си мислила, че е игра, но то си беше игра, наречена „Нека Поли пази Херцогинята“. А сега… вече нямаше значение. Беше правила всякакви планове, но те вече не играеха. Бяха се справили адски добре, за момичета…
Последната каца с вода бе поставена — след известни спорове — пред вратата на килера. Поли надникна иззад нея към Блауз и отряда.
— Добре, народе, сега ще го… ъ-ъ… отпочнем — обяви тя. — Сигурни ли сме, Тонкър?
— Ъхъ.
— И няма да пострадаме?
Тонкър въздъхна.
— Прашасалото брашно ще избухне. Това е лесно. Ударната вълна оттук ще помете каците с вода, които сигурно ще издържат само колкото за рикошета. Най-лошото, което може да ни се случи, е да се измокрим. Така мисли Тилда. Ще спориш ли? А в другата посока е единствено вратата.
— Как ги измисля тези неща?
— Не ги измисля. Просто вижда как трябва да станат. — Тонкър подаде на Поли края на въжето. — Това върви през гредата до похлупака. Ще го хванете ли, сър? Но не дърпайте, докато не ви кажем. Сериозно говоря. Хайде, Поли!