Клекнала между каците и вратата, Лофти палеше свещта. Движенията й бяха бавни, сякаш извършваше обред или някакъв древен ритуал, от който всеки детайл имаше огромно и сложно значение. Тя запали клечката и внимателно я задържа, докато пламъкът се разгори. Прокара го няколко пъти през основата на свещта и твърдо я заби в плочите, така че горещият восък залепна на място. После запали фитила на свещта и коленичи, загледана в пламъка.
— Добре — прошепна Тонкър. — Сега ще я хвана, а ти лекичко отпусни похлупака над свещта, ясно? Хайде, Тилда!
Тя внимателно я подхвана, шепнейки й непрекъснато, и кимна на Поли, която отпусна похлупака със старание, което граничеше с благоговение.
Лофти вървеше като в полусън. Тонкър поспря до крака на тежката кухненска маса, за която беше привързала другия край на въжето, на което висяха четирите чувала.
— Дотук добре — обади се тя. — Сега, когато освободя възела, я грабваме от двете страни и тичаме, Поли, ясно? Тичаме. Готови? Хванали я? — Тя дръпна въжето. — Тичай!
Брашнените чували паднаха в облак бял прах и се разбиха пред вратата. Брашното се вдигна като мъгла. Те стигнаха килера и се срутиха на купчина зад кацата. Тонкър извика:
— Сега, сър!
Блауз дръпна въжето, което повдигна похлупака и пламъкът на свещта достигна…
Думата не беше „бууум“. Изживяването беше „бууум“. Поразяваше всички възприятия. Разтърси света като чаршаф, оцвети го в бяло и най-накрая изненадващо го изпълни с миризмата на препечен хляб. А после за секунда всичко свърши. Долавяха се само далечни викове и грохотът на срутваща се зидария.
Поли се разгъна и потърси очите на Блауз.
— Мисля, че сега трябва да си грабваме партакешите и да тичаме, сър. Не би било зле и да пищим.
— Мисля, че мога да се справя с пищенето — продума Шафти. — Това изживяване не беше много възпитателно.
Блауз сграбчи черпака си:
— Надявам се това да не е последният ни подвиг.
— Всъщност, сър, мисля, че ще ни е първият — каза Поли. — Разрешете да крещя сърцераздирателно, сър!
— Имаш разрешение, Пъркс!
Подът беше залят с вода и трески — доста малки трески — от каците. Половината комин се беше срутил в огнището и неудържимо бълваше сажди. Поли се зачуди дали от долината това е изглеждало като сигнал.
Вратата я нямаше. Както и доста от стената около нея. От другата страна…
Дим и прах изпълваха въздуха. Сред тях мъжете се въргаляха стенейки или опипом се лутаха из отломките. Когато отрядът пристигна, те не само че не успяха да окажат съпротива, а и не успяха да разберат. Или да чуят. Жените отпуснаха оръжията си. Поли забеляза сержанта, който седеше и удряше слепоочието си с длан.
— Дай ключовете! — нареди тя.
Той се опита да се фокусира.
— Какво?
— Ключовете!
— За мен кафяв, моля.
— Добре ли си?
— Какво?
Поли се пресегна и дръпна връзката ключове от покорния му колан, борейки се с инстинкта да се извини. Метна я на Блауз.
— Ще им направите ли тази чест, сър? Мисля, че скоро ще имаме доста посетители. — Тя се обърна към отряда: — Вземете им оръжията!
— Някои са пострадали доста зле, Поли — обади се Игорина, прикляквайки. — Този тук е с множество.
— Множество какво? — запита Поли, вперила поглед в стълбите.
— Просто… множество. Множество от всичко. Но съм убедена, че мога да спася ръката му, понеже току-що я открих ей там. Май е държал меча си и…
— Просто направи, каквото можеш, става ли?
— Ей, тия са врагове! — каза Тонкър, грабвайки един меч.
— Това ши е Игоршка работа. — Игорина свали мешката си. — Шъжалявам, едва ли ще разбереш.
— Почвам съвсем да не разбирам. — Тонкър се присъедини към Поли и се втренчи в стълбите. Около тях стенеха мъже и пропукваха камъни.
— Интересно колко ли щети сме нанесли? Там има доста прах.
— Скоро тук ще стане доста населено — каза Поли по-спокойно, отколкото се чувстваше. „Защото това ще е то — помисли си тя. — Този път няма да има пуйка, която да ни спаси. Тук ще разбера дали съм плътта или стоманата…“
Чуваше как Блауз отваря вратите и гласовете на онези отвътре.
— Лейтенант Блауз, Десета пехота! — повтаряше той. — Това е спасителна операция, най-общо казано. Извинявайте за бъркотията.
„Сигурно това последното го добави вътрешната му Дафне“ — отбеляза наум Поли. А след това коридорът се изпълни с освободени мъже и някой каза:
— Какво правят тези жени тук! За бога, девойче, дай ми този меч!
А точно в този момент изобщо не й се спореше.
Мъжете все поемат командването. Сигурно заради чорапите.