Отрядът се върна в кухнята, където Игорина вече беше в стихията си. Работеше бързо, ефикасно и като цяло, с много малко кръв. Голямата й мешка стоеше отворена до нея. Вътре имаше сини, зелени и червени стъкленици; някои странно присветваха или изпускаха дим, когато ги отвореше. Ръцете й се движеха светкавично. Беше пленително да я наблюдава човек как работи. Поне, ако не е ял току-що.
— Момчета, това е майор Ерик фон Молдвиц! Пожела да се срещне с вас.
Те се обърнаха при гласа на Блауз. Новодошлият майор беше млад, но доста по-здраво сложен от лейтенанта. Имаше белег на лицето.
— Свободно, юнаци — каза той. — Блауз тук ми разправяше каква страхотна работа сте свършили. Браво! Да се престорите на жени, а? Какъв късмет, че не са ви разкрили!
— Дасър — каза Поли. Отвън долетяха викове и звън на саби.
— Не сте си взели униформите, а?
— Щеше да стане сложно, ако ги бяха открили в нас — отвърна Поли, поглеждайки към Блауз.
— Щеше да стане сложно и без това, ако ви бяха претърсили, а? — намигна майорът.
— Да, сър — покорно отвърна тя. — Лейтенант Блауз ви разказа всичко за нас, нали, сър?
Иззад майора Блауз правеше универсални знаци, тоест, ръкомахаше бясно с отворени длани и разперени пръсти.
— Ха, да! Откраднали сте дрехи от чукалня, а? Бива ли младежи като вас да ходят по такива местенца, а? Тия заведенийца са Поругание, ако са читави! — Майорът театрално размаха наставнически пръст. — Както и да е, справяме се добре. В тая дупка от крепостта почти няма стражи, да знаете. Цялото това нещо е построено с идеята, че врагът ще е отвън! Ей, какво прави онзи там с човека на плочата?
— Жакърпвам го, шър. Жглобявам му ръката жа тялото.
— Той не е от нашите, нали?
— Игоршки кодекш, шър — укорително каза Игорина. — Швободна ръка ше ижполжва при нужда, шър.
Майорът подсмръкна.
— О, добре, де, с вас, приятелчета, не мога да споря, а? Но когато приключиш, там има доста от нашите, на които няма да са излишни услугите ти.
— Ражбира ше, шър.
— Да сте чули за брат ми, сър? Пол Пъркс?
— Виж какво, Пъркс, Блауз спомена, но е пълно със затворници, и точно сега е малко сложно, схващаш ли? — рязко отвърна майорът. — Колкото до вас, максимално бързо ще ви намъкнем в панталони и ще можете да се включите в забавлението, а?
— Забавлението — глухо повтори Тонкър.
— А забавлението е… — смръщи се Поли.
— Вече сме стигнали до четвъртия етаж. Може и да не си върнем цялата крепост, но държим външния периметър и някои от кулите. До сутринта ще контролираме всички изходни пунктове. Отново сме в играта! Свърши се с нашествието им! Повечето им висши офицери са във вътрешното укрепление.
— Отново сме в играта — промълви Поли.
— И ще спечелим! — викна майорът.
— О, майчице! — каза Шафти.
Нещо щеше да се пропука, знаеше Поли. Тонкър изглеждаше като пред избухване и дори Шафти едва се сдържаше. Беше само въпрос на време Лофти да намери кибрита, който Поли бе скрила в един долап.
Игорина затвори мешката си и ведро се усмихна на майора:
— В пълна бойна готовношт шъм, шър.
— Поне махни перуката, а?
— Това ши е мойта коша, шър.
— Е, изглеждаш малко… сбъркано. Няма да е зле да…
— Всъщност съм от женски пол, сър. — Игорина заряза фъфленето. — Имайте ми доверие, сър, аз съм от Игорите. Ние разбираме от тези неща. А по ръкоделие нямам равни.
— Жена? — наежи се майорът.
Поли въздъхна:
— Всички сме жени, сър. Наистина жени. Не просто преоблечени като жени. И точно сега не ми се ще да се намъквам в никакви панталони, защото тогава ще съм жена, преоблечена като мъж, преоблечен като жена, преоблечена като мъж и ще съм толкова объркана, че няма да знам как да ругая. А точно сега, сър, много ми се ругае.
Майорът остро се обърна към Блауз.
— Знаехте ли това, лейтенант? — излая той.
— Ами… да, сър. Накрая. Но въпреки всичко, сър, бих…
Тази килия беше старо караулно помещение. Беше влажна, с два скърцащи нара.
— Като цяло — обади се Тонкър — май бяхме по-добре, когато ни беше опандизил врага.
— На тавана има решетка — посочи Шафти.
— Не е достатъчно широка — въздъхна Поли.
— Не е, но можем да се обесим, преди те да го направят.
— Казвали са ми, че това е доста болезнен начин за умиране — възрази Поли.
— Кой ти го е казвал? — заяде се Тонкър.
От време на време през тесния прозорец се процеждаха звуците на битката. Бяха предимно викове; често — крясъци. Забавлението беше в разгара си.
Игорина седеше втренчена в ръцете си.
— Какъв им е проблемът на тия? Не свърших ли добра работа с онази ръка? Но не, страхуват се да не засегна мъжката им гордост!