— Защо не им обеща да работиш само върху офицери? — подхвърли Тонкър. Никой не се засмя, а и сигурно никой нямаше да се затича, ако им отвореха вратата. От врага бе славно и похвално да избягаш, но ако бягаш от своите, накъде?
На един от наровете Уозър спеше като в зимен сън. Човек трябваше да я наблюдава известно време, за да види, че диша.
— Какво могат да ни направят? — нервно запита Шафти. — Така де… наистина?
— Носехме мъжки дрехи — сви рамене Поли.
— Но за това се полага само бой.
— О, ще си намерят още нещо, повярвай ми — каза Тонкър. — Освен това кой ни знае, че сме тук?
— Но ние ги измъкнахме от затвора! Ние сме от техните!
Поли въздъхна.
— Точно затова, Шафти. Никой не иска да знае, че шепа преоблечени като войници момичета са проникнали в голям форт и са освободили половин армия. Всеизвестно е, че жените не могат да направят това. Нито нашите, нито чуждите ни искат тук, разбираш ли?
— В подобна битка кой го е грижа за още няколко трупа? — додаде Тонкър.
— Не говори така! Лейтенант Блауз се застъпи за нас! — почти проплака Шафти.
— Кой, Дафне ли? — озъби се Тонкър. — Ха! Още един труп. Сигурно са го залостили някъде, също като нас.
Отдалече долетяха радостни възгласи, които продължиха доста дълго.
— Звучи, сякаш са завзели цитаделата — обади се Поли.
— Ура за нас — каза Тонкър и се изплю.
След време кепенчето на вратата се отвори и някакъв войник безмълвно им подаде тенджера бъркоч и табла конски хляб. Малко поспориха дали щом ги хранят, значи, че няма да ги екзекутират, докато някой не изтъкна традицията за Последната гощавка от сърце.
Игорина изложи професионалното си мнение, че гощавката е не само от сърце, но и от бял и черен дроб. Но поне беше гореща.
Няколко часа по-късно им подадоха кана жълтуга с няколко чаши. Този път войникът им намигна.
След още един час вратата се отвори. Влезе млад мъж с майорска униформа.
„О, добре, да караме както я подкарахме“ — каза си Поли и скочи на крака:
— Отряяд… миррр… но!
Отрядът успя поне да се изправи със сносна скорост и да застане в редица. Майорът поздрави Поли, докосвайки върха на шапката си с пръчка. Определено беше по-тънка от два сантиметра и половина.
— Свободно… ефрейтор, нали? — кимна й той.
— Тъй вярно, сър! — Началото беше обещаващо.
— Аз съм майор Клогстън, от военната полиция. Бих искал да ми разкажете всичко. Цялата история. Ще си водя бележки, ако не възразявате.
— За какво става дума? — намеси се Тонкър.
— А, вие сигурно сте… редник Холтър. — Клогстън се прокашля. — Вече говорих надълго и нашироко с лейтенант Блауз. — Той се обърна, кимна на стражата, запречила входа, и затвори вратата. Затвори и кепенчето.
— Ще ви съдят. — Той приседна на свободния нар. — Политиците искат да ви съдят по пълната нуганска процедура, но това тук ще е малко сложно, а и никой не иска нещата да се проточат повече, отколкото трябва. Освен това се случиха… непредвидени събития. Някой е изпратил до генерал Фрок официално запитване за вас. Поименно. Поне — додаде той — по фамилните ви имена.
— Лорд Ръждьо ли, сър?
— Не. Някой си, наречен Уилям дьо Слов. Не знам дали сте попадали на вестникарските му изпълнения? Чудим се откъде знае, че сте заловени.
— Е, ние не сме му казвали! — сви рамене Поли.
— Така нещата стават малко… сложни — продължи Клогстън. — Макар че за вас са доста по-обнадеждаващи. В армията има някои лица, които, така да се каже, обмислят бъдещето на Борогравия. Тоест, искат да има такова. Моята работа е да представя делото ви пред трибунала.
— Това военен съд ли е? — запита Поли.
— Не, не са толкова глупави. Ако го нарекат военен съд, значи да ви признаят за войници.
— Вие ни признавате — обади се Шафти.
— Де факто не е де юре — поклати глава Клогстън. — А сега, както ви помолих… разкажете ми историята си, госпожице Пъркс.
— Обръщението е ефрейтор, благодаря!
— Простете за грешката. Е… слушам ви… — Той отвори чантата си и извади очила със стъкла във формата на полумесец. Сложи си ги и извади молив и нещо бяло и квадратно. Изчака. — Когато имате готовност?
— Сър, наистина ли ще записвате върху сандвич с мармалад?
— Какво? — Майорът проследи погледа й и се засмя. — О! Не. Извинете ме. Наистина не трябва да пропускам часовете за хранене. Кръвна захар, нали знаете…
— Само че капе, сър. Не се притеснявайте. Ние сме яли.
Отне им час, с доста прекъсвания и поправки и още два сандвича. Майорът изписа доста листа, като от време на време спираше и се втренчваше в тавана.