Тя разгъна друго листче. Беше брошура, озаглавена „От майките на Борогравия!“. Майките на Борогравия изразяваха желязна увереност, че искат да изпратят синовете си на война срещу злобенския агресор и за целта използваха много удивителни. Беше малко странно, тъй като майките в Мюнц не изглеждаха запалени по идеята синовете им да отидат на война и категорично се опитваха да ги задържат при себе си. При все това по няколко копия от брошурата явно бяха достигнали всеки дом. Беше много патриотична. В смисъл, че възхваляваше избиването на чужденци.
Криво-ляво Поли се научи да чете и да пише, защото ханът беше голям и си беше бизнес; нещата трябваше да се пресмятат и да се записват. Майка й я научи да чете, което беше приемливо за Нуган, а баща й се погрижи да я научи да пише, което не беше. Според Отец Джуп всяка грамотна жена беше Поругание за Нуган — всичко написано от нея по правило щеше да е лъжа.
Но въпреки всичко Поли се беше ограмотила, понеже Пол не успя, поне не и до нивото, потребно да върти хан, посещаван колкото „Херцогинята“. Той умееше да чете, движейки бавно пръст по редовете, и пишеше писма със скоростта на охлюв, с много старание и пухтене, сякаш майстореше някакво украшение. Беше едър, добродушен и бавен и вдигаше бирените бурета като че бяха играчки, но не му вървеше с книжнината. Баща им намекваше на Поли, много дипломатично, но доста често, че ще трябва да е все зад него, когато дойдеше време той да върти „Херцогинята“. Оставен на себе си, ако нямаше кой да му каже какво да направи, брат й просто стоеше и съзерцаваше птичките.
По негово настояване тя му изчете всичко „От майките на Борогравия!“, включително и приказките за герои, и че няма по-велико добро от това да умреш за родината си. Сега й се щеше да не го беше правила. Пол вършеше каквото му кажат. При това и го вярваше, за съжаление.
Поли прибра листовете и отново задряма, докато пикочният й мехур не я събуди. Уф, добре поне, че по тези ранни доби теренът щеше да е чист. Тя се пресегна за мешката си и колкото се може по-безшумно се измъкна навън под дъжда.
Сега капеше предимно от дърветата, които бучаха под вятъра, фучащ из долината. Луната бе скрита зад облаци, но постройките в двора се различаваха. Сивотата подсказваше, че онова, което минава за утро в Плюн, беше на път да дойде. Тя откри мъжката тоалетна, която, ама наистина, вонеше на безхаберие.
Този момент бе отнел много планиране и тренировки. Помогна й кройката на панталоните, които бяха от стария модел с щедро окопчавани дюкяни, както и експериментите, които правеше много рано сутрин, когато трябваше да чисти. Накратко, с усърдие и упоритост тя установи, че жените могат да пишкат прави. Със сигурност поне в тоалетната на родния хан, която бе проектирана и изградена с несъмнена прозорливост за безцелността на клиентите.
Вятърът разтърсваше усойната постройка. В тъмното Поли се сети за леля Хети, която някъде към шейсетте си бе станала малко особена и настойчиво обвиняваше младежите край нея, че й гледат под полата. Доста се влошаваше след чаша вино и все гледаше да изтърси любимата си шега: „Защо мъжът става, жената сяда, а кучето вдига крак?“ А после, когато всички бяха твърде притеснени, за да отговорят, победоносно кресваше: „Да кажат здрасти!“ и се прекатурваше. Леля Хети сама по себе си беше Поругание.
Поли закопча панталоните с чувство на облекчение. Имаше усещането, че е прекосила мост — усещане, което бе подкрепено от факта, че краката й останаха сухи.
Някой каза:
— Псст!
Добре, че вече бе свършила работата. Паниката мигновено притисна всяко мускулче в тялото й. Къде се криеха? Това беше просто една изгнила стара барака! О, имаше няколко кабинки, но миризмата подсказваше много убедително, че горичката отвън е доста по-добра оферта. Дори в бурна нощ. Дори с неколцина вълка.
— Да? — отвърна тя с треперещ глас, а после се прокашля и запита малко по-грубовато: — Да?
— Ще ти послужат — прошепна гласът. В зловонния сумрак различи нещо да се подава над кабинката. Нервно се пресегна и долови мекота. Беше топка вълна. Пръстите й я опипаха.
— Чорапи? — удиви се тя.
— Точно така. Носи ги — хрипкаво нареди мистериозният глас.
— Благодаря, но си нося няколко чифта… — започна Поли.