— Радвам се да го чуя, човече. Но, макар и румената ти мутра да е винаги добре дошла, тук сме се събрали да…
— Двайсет и пет километра ви носих, сър! — извика Джакръм. Пот се стичаше от лицето му. — Измъкнах оная стрела от крака ви, сър. Накълцах оня проклет капитан, който ви тикна сабя в лицето, сър, и се радвам да видя, че белегът изглежда добре. Убих онова нещастно караулче само за да открадна манерката му с вода за вас, сър. Гледах го в угасващите очи, сър, заради вас. Никога не съм искал нищо в замяна, сър. Така ли е, сър?
Фрок потърка брадичка и се усмихна.
— Е, май си спомням една дреболийка за извъртане на едни подробности, лекичка промяна на няколко дати… — промърмори.
— Не ми излизайте с тая проклета помия, сър, моите уважения. Това не беше за мен, а за армията. За херцогинята, сър. И, да, на тази маса виждам още неколцина господа, които имаха причина да ми сторят същата малка услуга. За херцогинята, сър. И ако ми дадете един меч, ще надвия всеки от вашата армия, сър, ако ще да е в разцвета на силите си и нахъскан до козирката!
С едно движение той измъкна шашката си и я метна към книжата между ръцете на Фрок. Тя се заби в дървената маса и остана да стърчи там.
Фрок не трепна, а вдигна очи и каза ледено:
— Макар и да си герой, сержанте, опасявам се, че стигна твърде далеч.
— Подминах ли и двайсет и петте километра, сър?
За момент единственият звук беше от шашката, вибрираща на масата. Фрок въздъхна:
— Добре. Каква е молбата ти, сержант?
— Гледам, че сте наредили тук момчетата ми, сър! Дочух, че имали някакви проблеми, сър!
— Момичетата, Джакръм, ще бъдат задържани на сигурно място. Тук не е подходящо за тях. И това са заповедите ми, сержант.
— Като се записаха, им казах, сър, рекох им: „ако някой ви повлече, ще трябва и мен да завлече“, сър!
Фрок кимна:
— Много лоялно от твоя страна, сержант, и съвсем типично за теб. Въпреки това…
— Имам жизненоважна за случая информация, сър! Трябва да ви кажа нещо, сър!
— Ами кажи я, де, човече! Не е нужно да хабим целия…
— Ще трябва някои от господата да напуснат тази стая, сър — безизходно каза Джакръм. Все още стоеше в поза мирно, вдигнал ръка за почест.
— Прекаляваш, Джакръм! Това са лоялни офицери на нейна светлост!
— Не се съмнявам, сър! Дума да няма, не съм от мъжете, които клюкарят, сър, но или ще си кажа приказката пред онези, които посоча, сър, или ще орева света. Има си начини за това, сър, гаднички осъвременени начини. Вие избирате, сър!
Фрок почервеня. Изправи се рязко.
— Сериозно ли говориш, че ще…
— Това е последната ми героична битка, сър! — Джакръм изкозирува отново. — Победа или смърт, сър!
Всички очи се заковаха във Фрок. Той се поотпусна.
— О, добре, де. Какво пък, ще те изслушаме. Бог знае, че си го заслужаваш. Но давай по-накратко.
— Благодаря, сър.
— Но само да си опитал това отново, ще се пържиш в най-големия тиган, който можеш да си представиш.
— Няма проблеми, сър. Никога не съм си падал по тиганите. С ваше разрешение, ще посоча някои господа…
Бяха около половината офицери. Те се надигнаха, кой с по-малко, кой с повече протести, но все пак станаха под сапфирения поглед на Фрок и се изнизаха навън в коридора.
— Генерале, възразявам! — обърна се пътьом един полковник. — Гонят ни от стаята като непослушни сополанковци, докато тези тук… женски…
— Да, да, Родни, и ако нашият приятел, сержантът, няма адски добро обяснение, аз лично ще ви го предам да уточните наказанието — каза Фрок. — Но ако някой изобщо има право на последното си налудничаво желание, то това е той. Идете си тихо, а, така, и поддържайте фронта, докато дойдем. Приключи ли с този шантав ребус, сержант? — додаде той, когато и последният офицер излезе.
— Само едно последно нещо, сър. — Джакръм се обърна и тръгна към стражите. Те вече бяха заели стойка „мирно“, но въпреки това съумяха да застанат още по-мирно. — Вие, момчета, ще идете пред тази врата. Никой да не припарва, ясно? И съм убеден, че няма да се опитвате да подслушвате, понеже знам какво ще ви се случи, ако някога разбера, че сте надавали ухо. Хайде да ви няма, раз, два, раз, два!
Той затвори вратата след тях и атмосферата се промени. Поли не разбра как точно, но като че ли с щракването си вратите бяха заявили: „Това е наша тайна“ и всички присъстващи се затвориха в нея.
Джакръм свали кивера си и внимателно го постави на масата пред генерала. После махна куртката си и я подаде на Поли с думите:
— Пази я, Пъркс. Това е собственост на нейна светлост. — Запретна ръкавите си. Поотхлаби огромните си червени тиранти. И после, за ужас на Поли, макар и не за голяма изненада, извади пакета си долнопробен тютюн и потъмнялата си чекия.