— Сержант Джакръм, знам, че вие знаете коя съм. Прегазили сте морета от кръв заради мен. Може би трябваше да сторим по-добри неща с живота ви, но поне греховете ви бяха войнишки грехове, при това не от най-лошите. Сега ви провъзгласявам за старшина, като по-добър кандидат за тази длъжност не съм срещала. Вие сте отрасли сред непочтеност, лукавост и безцеремонна престъпност, сержант Джакръм. Ще се справите добре.
Джакръм, свел очи, вдигна ръка до челото си.
— … не съм достоен, ваша светлост — промърмори той.
— Разбира се, че не сте. — Херцогинята се огледа. — Е, къде е армията ми… а! — В гласа вече нямаше никакво ехо и нито помен от забития в земята поглед и треперенето на Уозър. Тя застана точно пред Фрок, която стоеше с отворена уста.
— Генерал Фрок, трябва да ми направите една последна услуга.
Генералът зяпна.
— Коя, по дяволите, си ти?
— И още питаш? Както винаги, Джакръм мисли по-бързо от теб. Познаваш ме. Аз съм херцогиня Анаговия.
— Но вие сте… — започна един от офицерите, но Фрок вдигна отново ръка и промълви едва доловимо:
— Гласът… ми е познат.
— Да. Спомняш си бала. И аз го помня. Преди четирийсет години. Беше най-младият капитан. Танцувахме, малко сковано. Попитах те от колко време си капитан, а ти отвърна…
— От три дена — пророни Фрок със затворени очи.
— И ядохме тарталетки с коктейл, наречен, струва ми се…
— Ангелски сълзи — каза Фрок. — Запазих менюто, ваша светлост. И картичката за танц.
— Да — кимна херцогинята, — така беше. А когато старият генерал Скафър те отвеждаше, каза: „Ще разказваш за това на внуците си, момчето ми.“ Но ти беше… толкова отдаден на каузата, че така и не се сдоби с деца… момчето ми…
… момчето ми… момчето ми…
— Виждам герои! — Херцогинята се втренчи в наредените офицери. — Всички вие дадохте… много от себе си. Но аз искам повече. Много повече. Има ли сред вас някой, който не би пожертвал живота си за мен? — Уозър завъртя глава по редицата. — Не. Виждам, че няма. А сега искам да направите онова, което невежите мислят за най-лесното нещо. Трябва да запазите живота си в тази битка. Отмъщението не е удовлетворение. Отмъщението е бумеранг. Мъртвите не са ви господари.
— Какво искате от мен, мадам? — успя да се окопити Фрок.
— Извикай и другите офицери. Сключи временно примирие, направи каквото е необходимо. Това тяло, това бедно дете, ще ви води. Аз съм слаба, но мога да задействам малки неща. Мисли може би. Ще й оставя… нещо, блясък в очите, отзвук в гласа. Следвайте я. Трябва да поведете войските.
— Разбира се! Но как…
— Трябва да поведете войските към Борогравия. В името на разума трябва да се върнете у дома. Зимата идва, горките животни са гладни, старите мъже умират от студ, жените жалеят, страната се разпада. Борете се с Нуган, защото той е нищо сега, нищо освен отровното ехо на цялото ви невежество, дребнавост и глупава злонамереност. Намерете си по-добър бог. И… ме… пуснете. Всичките тези молитви, всичките тези настойчиви молби… към мен! Твърде много ръце се скръстват, а те могат по-успешно да отговорят на молитвите ви с труд и решителност! Какво бях аз приживе? Просто една глупава жена. Но вие вярвахте, че бдя над вас и ви слушам… и затова аз трябваше, трябваше да слушам, знаейки, че няма да помогне… ще ми се хората да не се отнасят толкова лекомислено към това, в което вярват. Отивайте! Завладейте единственото място, което никога не сте завземали! И тези жени ще ви помогнат. Гордейте се с тях. И за да не мислите да извъртате думите ми, за да не се съмнявате… нека ви върна на прощаване този дар. Помнете. Целувка.
… целувка…
… целувка… целувка върна целувка…
… помнете…
Като един, или по-скоро като една, присъстващите в стаята колебливо посегнаха към бузите си. А Уозър се сгъна и съвсем тихичко се свлече, като въздишка.
Фрок пръв успя да проговори:
— Това е… мисля, че трябва да… — тя замлъкна.
Джакръм се изправи на крака, изтръска прахта от кивера си, постави го на главата си и изкозирува:
— Разрешете да попитам, сър?
— О, боже мой, Джакръм! — разстроено каза Фрок. — В такъв момент? Да, добре…
— Какви са заповедите ви, сър?
— Заповеди? — Фрок примига и се озърна. — Заповеди, заповеди… да. Е, аз съм командирът, мога да поискам… да, мога да поискам примирие, сержант…
— Старшина, сър — поправи я Джакръм. — Прав сте, сър, ще наредя да пратят вестоносец до съюза.
— Предполагам, че… бяло знаме ще…
— Смятайте го за уредено, сър. Оставете на мен. — Джакръм излъчваше ефективност.