Стиснаха ръце.
— А сега, дългът ни зове — каза майор Клогстън, когато Джейд пристигна с бяло платно, привързано на кол. — О, и между другото… името ми е Кристийн. И да ви кажа, май не бих могъл отново да свикна да нося рокля…
За ескорт на Поли през крепостта бяха избрани Маладикт и Джейд — трол, защото троловете вдъхват респект, и вампир, защото вампирите го налагат. Докато с лакти си проправяха път през коридорите, тълпите ги съпровождаха с охкания и приветствия, тъй като новините вече бяха плъпнали. Впрочем, това беше другата причина да изберат Джейд. Троловете бяха напористи.
— Добре — обади се Джакръм, който заформяше тила. — В подножието на тези стълби има врата, а зад нея е вражеска територия. Първо вкарайте бялото знаме. Важен съвет по безопасност.
— Не може ли да дойдете с нас, серж?
— Ха, аз ли? Смея да кажа, че там има не един и двама, които моментално ще ме застрелят, па било знамето бяло или не. Не се тревожи. Думичката вече е стигнала до тях.
— Каква е тази думичка, серж?
Джакръм се приведе напред.
— Няма да застрелят момиче, Пъркс!
— Казали сте им?
— Нека просто кажем, че вестите летят бързо. Възползвай се от предимството. А аз през това време ще открия брат ти, дума да няма. О, и още нещо… погледни ме, Пъркс! — Поли се обърна в претъпкания, врящ коридор. Очите на Джакръм светеха. — Знам, че мога да ти вярвам, Пъркс. Имам ти вяра като на себе си. Късмет! И се възползвай максимално, момко. Целувките не траят!
„Е, от това по-недвусмислено, здраве му кажи“ — помисли си тя, а въоръжените мъже до вратата им кимнаха да минат.
— Придържайте се към стените, момичета, ясно? И не се помотвайте с тоя парцал!
Тежката врата се отвори. Пет-шест стрели профучаха по коридора. Една проби знамето. Поли отчаяно го размаха. Дочу далечни викове, последвани от радостни възгласи.
— Добре, тръгвайте! — Пазачът я избута напред.
Тя пристъпи в ярката дневна светлина и за по-сигурно развя знамето над главата си още няколко пъти. В двора и по назъбените оградни стени имаше войници. Както и тела.
Един капитан с пропита от кръв куртка прекрачи падналите и протегна ръка.
— Това можеш да ми го дадеш, войнико.
— Не, сър. Трябва да го предам на командира ви и да изчакам неговия отговор, сър.
— Тогава ми го дай, войнико, а аз ще ти предам отговора. Все пак вие капитулирахте.
— Не. Това е примирие. Не капитулация. Трябва да го предам лично, а вие не сте достатъчно важен. — Осени я мисъл. — Настоявам да го занеса на командир Ваймс!
Капитанът се опули срещу нея, а после се вгледа по-отблизо.
— Вие да не сте от ония…
— Да.
— И ги оковахте във вериги, и изхвърлихте ключа?
— Да. — Спомените се завихриха пред очите на Поли.
— И е трябвало да подскачат километри наред оковани и голи?
— Да!
— И сте просто… жени?
— Да! — Поли реши засега да пропусне думичката „просто“.
Капитанът се поприведе и прошепна, опитвайки се да не движи устни:
— Аски добъ номе. Аво на ас. Айно еме бее някой да му го наука на тоя заник! — Той се отдръпна. — Добре тогава, нека е командир Ваймс. Последвайте ме, госпожице.
Поли усети как стотици очи се приковават в нея, докато отрядът премина във вътрешното укрепление. Разнесоха се и няколко подсвирвания от насъбралите се там войници, сред които и няколко трола. Джейд се наведе, грабна един камък и го метна към единия, уцелвайки го между очите.
— Никой да не мърда! — извика Маладикт, вдигнал ръце срещу мигновено насочените срещу тях оръжия. — Това беше тролската версия на летяща целувка!
И наистина, току-що уцеленият трол помахваше на Джейд, макар и малко нестабилно.
— Може ли занапред да се въздържаме от цуни-гуни, моля? — обърна се Поли към Джейд. — Мекушавите хора май остават с погрешни впечатления.
— Но пък подсвиркването спря — отбеляза Маладикт.
Докато напредваха бавно по каменните стъпала, все повече хора се насъбираха да ги гледат. На Поли й стана ясно, че никой не можеше да завземе това място. Всяка площадка се наблюдаваше от горната, всеки посетител щеше да бъде забелязан, преди да мерне и перчем.
Когато стигнаха следващата площадка, от сенките се отдели фигура. Беше млада жена със старомодна кожена ризница и нагръдник. Имаше дълга, много светла коса; за пръв път от седмици Поли усети как я жегва завист.
— Благодаря ви, капитане, аз ще ги поема оттук — каза жената и кимна на Поли. — Добър вечер, ефрейтор Пъркс… бихте ли ме последвали, моля?
— Тя е жена! И сержант! — прошепна Маладикт.
— Да, виждам — отвърна Поли.