— Но тя изкомандва онзи капитан!
— Може би е от политиканите…
— Но е очевидно от женски пол!
— Не съм сляпа, Мал!
— А аз не съм глуха — обърна се жената с усмивка. — Казвам се Ангуа. Ако бихте изчакали тук, ще изпратя да ви донесат кафе. В момента вътре има малко спорове.
Бяха в нещо като преддверие, което всъщност представляваше просто малко уширение от коридора с няколко пейки. В далечния край имаше големи двойни врати, иззад които долитаха повишени гласове. Ангуа си тръгна.
— Оставят ни ей така? — не повярва Маладикт. — Какво ще ни спре да превземем това място?
— Всички онези мъже, покрай които минахме дотук? — подхвърли Поли. „Защо ние?“ — запита се тя, вперила смутено очи в стената.
— О, да. Онези. Да. Ъ-ъ… Пол?
— Да?
— Аз всъщност съм Маладикта. — Тя се отпусна на пейката. — Ето! Казах го!
— Туй е хубаво — обади се Джейд.
— О, добре — промълви Поли. „Сега щях да изливам следобедната помия в кенефите — помисли си. — Това тук трябва да е по-добре от онова, нали?“
— Мисля, че се справих доста добре — продължи Маладикта. — Виж, знам какво си мислиш. Мислиш си, че вампирите са си доста добре, независимо от какъв пол са, нали? Но навсякъде е едно и също. Кадифени рокли, сърмени нощници, държиш се като откачен непрекъснато и дори не става и дума за цялото онова „къпане в девическа кръв“. Ако те смятат за мъж, те вземат доста по-насериозно.
— Така е — отвърна Поли. „Все пак денят беше дълъг. Една баня няма да ни дойде зле.“
— Мисля, че се справях доста добре точно до онази история с кафето. Огърлица от опечени зрънца, това му е цаката. Следващият път ще бъда по-подготвена.
— Ъхъ — въздъхна Поли. — Добра идея. С истински сапун.
— Сапун? Как ще ми помогне сапунът?
— Какво? О… извинявай.
— Чу ли изобщо какво ти казах?
— О, това ли? Да. Благодаря, че сподели.
— И само толкова?
— Да. Ти си си ти. Това е хубаво. Аз съм си аз, която и да съм. Тонкър е Тонкър. Всички сме просто… хора. Виж, само преди седмица възловият момент от деня ми беше да чета новите драсканици в мъжките клозети. Сигурно ще се съгласиш, че доста преживяхме оттогава. Не мисля, че вече нещо може да ме учуди. Между другото, огърлица от кафени зрънца звучи много гот. — Тя нетърпеливо затрополи с крака по пода. — Точно сега ми се ще просто да побързат там вътре.
Както седяха заслушани в гласовете, Поли видя тънка струйка дим да се проточва иззад облегалката на една пейка от другата страна на уширението. Тя отиде и надникна. Там лежеше мъж, подпрял глава на ръката си и пушеше цигара. Кимна, като видя лицето на Поли.
— Ще им трябва още цяла вечност — каза той.
— Вие не сте ли сержантът от старата кухня? Който правеше физиономии зад лорд Ръждьо от Анкх-Морпорк?
— Не правех физиономии, госпожице. Просто така си изглеждам, когато лорд Ръждьо говори. И вярно, навремето бях сержант, но вижте, сега нямам нашивки.
— Праил си физьономии прекалено често? — допусна Джейд.
Мъжът се разсмя. Както изглеждаше, днес май беше пропуснал бръсненето.
— Да, нещо такова. Елате в кабинета ми, там е по-топло. Излязох само защото се оплакват от дима. Не берете грижа за онези вътре; те могат да почакат. Съвсем близо съм, ей там в дъното на коридора.
Те го последваха. Вратата наистина беше само на няколко крачки. Мъжът я отвори, влезе в малката стаичка и седна на един стол. Масата пред него бе отрупана с книжа.
— Мисля, че можем да докараме тук достатъчно храна да преживеете зимата — каза той, взимайки очевидно наслуки лист хартия. — Житото е малко кът, но имаме прилични запаси от бяло зеле, много хранително, пълно с витамини и минерали… но вие може да решите да си оставите вратичките отворени, ако следите мисълта ми. Не гледайте така втрещено. Знам, че страната ви е на месец от гладната смърт.
— Но аз дори не съм показала това писмо на някой! — запротестира Поли. — Вие не знаете, че…
— Не е и необходимо — прекъсна я мъжът. — Става дума за храна и гладни гърла. Боже мили, та ние дори не трябва да воюваме с вас. Страната ви и без това загива. Нивите ви са запуснати, земеделците ви са предимно старци, повечето реколта отива за армията. А армиите не допринасят много за земеделието, освен чат-пат да повишат плодородието на бойното поле. Честта, гордостта, славата… нищо от това няма значение. Тази война спира или Борогравия умира. Разбирате ли?
Поли си спомни опустошените ниви и старците, които се опитваха да спасят каквото могат…
— Ние сме само вестоносци. Не мога да преговарям…
— Знаете ли, че богът ви е мъртъв? Според някои от жреците ни от него не е останало нищо освен глас. Последните три Поругания заклеймяват скалите, ушите и акордеонистите. Добре, може и да го подкрепям за последното, но… скалите? Ха! Между другото, можем да ви консултираме, ако ще си търсите нов. В момента Ом е доста популярен. Много малко възбрани, никакви специални одежди и църковни песни, които човек може да си тананика в банята. Офлър, богът на крокодилите, няма да се навие тук с вашите зими, а нетрадиционната картофена църква май е твърде непосредствена за…