Поли се засмя.
— Вижте, сър, аз съм само… как се казвате, моля?
— Сам Ваймс. Специален дипломатически пратеник, което е нещо като посланик, но без малките златисти шоколадчета.
— Ваймс Касапина? — стресна се Маладикта.
— О, да. Това съм го чувал — усмихна се Ваймс. — Хората ви всъщност не са усвоили докрай изящното изкуство на пропагандата. И ви го казвам, понеже… е, чували ли сте за Ом?
Те поклатиха глави.
— Не? Е, в „Стария завет на Ом“ има една притча за някакъв страшно порочен град, който Ом решил да порази със свещен огън, ама това било отдавна, в старите разрушителни дни, преди да изгради религията си. Но епископ Хорн възразил срещу този план и Ом му казал, че ще пощади града, ако епископът намери един добър човек. Е, епископът чукал на всички врати и не намерил ни един. След като градът бил превърнат в стъклена равнина, станало ясно, че там сигурно е имало много добри хора, но именно затова не били от тоя тип, които да се фукат с това. Смърт от скромност, ужасно нещо. А вие, дами, сте единствените борогравци, за които знам доста, освен военните, които, честно казано, не са много приказливи. Вие, изглежда, не сте толкова ненормални, колкото външната политика на страната ви. Вие сте единствената й частица международна добра воля. Шепа младежи, надхитрили първокласни кавалеристи? Сритали принца в чатала? Това се понрави на нашите. А сега се оказва, че сте момичета? Направо ще са във възторг. Господин дьо Слов ще има да се позабавлява, като разбере новината.
— Но ние нямаме никаква власт! Не можем да се договаряме за…
— Какво иска Борогравия? Не страната. Имам предвид хората.
Поли отвори уста да отвърне, но я затвори и се замисли над отговора.
— Да ги оставят на мира. Всички. Поне за известно време. Можем да променим нещата.
— Ще приемете ли храната?
— Ние сме горда страна.
— С какво се гордеете?
Дойде бързо, като удар, и Поли разбра как стават войните. Взимаш шока, минал през теб, и го оставяш да кипне.
… може да е порочна, невежа и глупава, но си е наша…
Ваймс наблюдаваше лицето й.
— От това тук бюро изглежда — каза той, — че единственото, с което страната ви трябва да се гордее в момента, сте вие, момичета.
Поли не отвърна. Все още се опитваше да превъзмогне гнева си. Още по-лошо беше, че знаеше, че той е прав. „Горди сме. Ето защо се гордеем. Гордеем сме, че сме горди…“
— Добре, тогава ще купите ли храна? — Ваймс внимателно я наблюдаваше. — На кредит? Предполагам, че все е останал някой в страната ви, който е наясно с онзи вид международни отношения, които не включват наточени оръжия?
— Хората ще приемат това, да — дрезгаво рече Поли.
— Добре. Довечера ще пратя съобщение по мрежата.
— И защо сте толкова щедър, господин Анкх-Морпорк?
— Защото съм от един чудесен добросърдечен град, ефрейтор… ха, не, не мога да кажа това и да остана със сериозна физиономия — усмихна се Ваймс. — Искате ли да знаете истината? Повечето хора в Анкх-Морпорк дори не бяха чували за страната ви, преди да паднат сигналните кули. Наоколо има десетки малки държавици, които си продават една на друга ръчно оцветени налъмчета или бира, направена от ряпа. Но тогава ви научиха като проклетите луди идиоти, които се бият с всички. Сега ви познават като… ами, хора, които правят точно това, което и те биха направили. А утре ще се смеят. А има и други хора, хора, които седят и мислят за бъдещето всеки ден, които вярват, че си струва донякъде да бъдем приятели с такава страна.
— Защо? — подозрително запита Маладикта.
— Защото Анкх-Морпорк е приятел на всички свободолюбиви хора по света! Богове, сигурно е от начина, по който им го казвам. Ze chzy Brogocia proztfik! — Той забеляза празните им изражения. — Съжалявам, твърде дълго съм извън дома си. И честно казано, бих искал да съм там.
— Но защо току-що казахте, че сте черешова палачинка? — удиви се Поли.
— Не казах ли „Аз съм гражданин на Борогравия“?
— Не. Brogocia е черешовата палачинка, а страната е Borogvia.
— Е, поне се опитах. Вижте, ние предпочитаме принц Хайнрих да не е владетел на две страни. Това би означавало една доста голяма страна, много по-голяма от другите наоколо. Следователно сигурно ще става още по-голяма. Той иска да бъде като Анкх-Морпорк, разбирате ли? Но това, което има предвид, е власт и влияние. Той не иска да ги спечели, не иска да израсте до тях или да научи по трудния начин как да ги използва. Просто ги иска.