— Това си е политиканстване! — изропта Маладикта.
— Не. Това е просто истината. Сключете мир с него, на всяка цена. Само не пипайте пътя и кулите. При всички положения ще получите храна, независимо от стойността. Статията на господин дьо Слов ще се погрижи за това.
— Вие сте изпратили кафето — каза Поли.
— А, да. Заслугата беше на ефрейтор Бъги Суайърс, моето око в небето. Той е гном.
— И сте пуснали върколак подире ни?
— Е, „пуснали“ е малко пресилено. Ангуа ви следваше, просто за всеки случай. Тя е върколак, да.
— Момичето, което ни посрещна? Не й личеше да е върколак!
— Е, на тях по принцип не им личи. Точно до момента, в който им проличи, ако разбирате какво искам да кажа. А ви следваше, защото търсех нещо, което да предотврати смъртта на хиляди хора. И това също не е политиканстване. — Ваймс се изправи. — А сега, дами, трябва да отида и да представя документа ви на съюзническите водачи.
— Излязохте за цигара в най-подходящия момент, а? — бавно и внимателно каза Поли. — Знаехте за къде сме тръгнали и се погрижихте да стигнете пръв до нас.
— Разбира се. Не мога да оставя подобно нещо на куп… а, да… рупърти.
— Къде е брат ми, господин Ваймс? — сковано запита Поли.
— Изглежда си много сигурна, че знам… — отвърна Ваймс, избягвайки очите й.
— Убедена съм, че знаете.
— Защо?
— Защото никой друг не знае!
Ваймс загаси цигарата си.
— Ангуа беше права за теб — кимна той. — Да, аз, ъ-ъ, уредих да го приберат „на сигурно място“, както го наричам. Той е добре. Ангуа ще те заведе при него още сега, ако искаш. Той ти е брат, можеше да има отмъщение, изнудване, кой знае какво… реших, че ще е по-сигурно, ако знам точно у кого са ключовете от килията му.
„Краят на пътешествието“ — каза си Поли. Но явно не беше, не и сега. Тя придоби смътното усещане, че мъжът срещу нея чете мислите й.
— За това беше всичко, нали?
— Не, сър. Просто с това започна.
— Е, слушай сега как продължава. Денят ще бъде доста напрегнат. Ей сега ще занеса това предложение за примирие в стаята в дъното на коридора и ще го представя на много важните особи — при тези думи гласът му бе станал равен, — които обсъждат какво да правят с Борогравия. Ще получите примирие, храна, а може би и допълнителна помощ.
— Откъде знаете? Те още не са го обсъдили!
— Все още не. Но както казах… аз съм бивш сержант. Ангуа!
Вратата се отвори. Ангуа влезе. Както бе обяснил Ваймс, човек трудно можеше да различи върколак, преди да го установи…
— А сега най-добре да се обръсна, преди да отида на среща с много важните особи — каза Ваймс. — Хората отдават голямо значение на бръсненето.
Поли се чувстваше неловко, докато слизаше по стълбите със сержант Ангуа. Как човек да завърже разговор? „Значи си върколак, а?“ щеше да е малко идиотско. Добре поне, че Джейд и Маладикта останаха в чакалнята.
— Да, такава съм — каза Ангуа.
— Но аз не го казах! — възкликна Поли.
— Да, но съм свикнала с подобни ситуации. Научих се да разпознавам начина, по който хората си мълчат. Не се притеснявай.
— Ти ни следеше.
— Да.
— Значи сигурно си разбрала, че не сме мъже.
— О, да. Обонянието ми е доста по-добро от зрението ми, а то е много остро. Хората са миризливи същества. Но в интерес на истината, нямаше да кажа на господин Ваймс, ако не ви бях чула да си говорите. Всеки можеше да ви чуе и без да е върколак. Всички си имат тайни, които не искат да се разчуват. В това отношение ние, върколаците, сме малко като вампирите. Търпят ни… ако внимаваме.
— Това вече го разбирам — отвърна Поли. „И с нас е така“ — додаде наум тя.
Ангуа спря до тежка врата, покрита с ковани гвоздеи.
— Тук е — кимна тя и отключи. — Аз ще отида да си побъбря с останалите. Елате, когато сте готови…
Поли влезе с разтуптяно сърце и видя Пол. И един мишелов, кацнал на пръчка до отворения прозорец. А на стената, където брат й работеше толкова съсредоточено, че чак бе прехапал език и дори не бе забелязал вратата да се отваря, имаше още един мишелов, литнал в сърцето на изгрева.
В този момент Поли бе готова да прости на Анкх-Морпорк всичко. Някой бе дал на Пол кутийка цветни тебешири.
Дългият ден се проточи още по-дълго. Тя някак си бе придобила могъщество. Всъщност не само тя, а целият отряд. Хората им правеха път, гледаха ги със страхопочитание. Битката беше спряла и причината бяха те, и никой не знаеше точно защо.