Чу се слаба въздишка.
— Не. Не на краката. Втъкни си ги отпред в панталоните.
— Какво искаш да кажеш?
— Виж сега — търпеливо подхвана шепнещият, — не се издуваш там, където не трябва. Това е добре. Но и не се издуваш там, където трябва. Сещаш ли се? Малко по-надолу?
— О! Ъ-ъ… аз… но… не мислех, че хората се заглеждат… — заекна Поли, пламнала от смущение. Беше разкрита! Но нямаше гюрултия, нямаше гневни цитати от „Писанията на Нуган“. Някой й помагаше. Някой, който я беше видял…
— Странно наистина, ама минусите се забелязват повече от плюсовете. Само един чифт, имай предвид. Не се амбицирай.
Поли се поколеба:
— Ъ-ъ… толкова ли е очевидно?
— Не. Затова ти дадох чорапите.
— Имах предвид… че не съм… че съм…
— Не толкова — отвърна гласът от тъмнината. — Доста добре се справяш. Минаваш за стреснат младок, който се опитва да се прави на голям и силен. Не е зле да си бъркаш в носа малко по-често. Просто съвет. Малко неща интригуват един младеж повече от съдържанието на ноздрите му. Сега трябва да те помоля за нещо в отплата.
„Аз не съм те молила“ — помисли си Поли доста раздразнена от това, че я взимат за стреснат младок, когато бе сигурна, че има вид на доста хладнокръвен, невъзмутим младеж. Но тихо попита:
— Какво?
— Да имаш хартия?
Поли безмълвно измъкна изпод ризата си „От майките на Борогравия!“. Долови шум от запалена клечка и сярна миризма, която само подобри общите условия.
— О, нима пред себе си виждам герба на нейна светлост херцогинята? — обади се шепнещият. — Е, няма да е пред мен за дълго. Разкарай се… момче!
Шокирана, замаяна, объркана и почти задушена, Поли изскочи навън в нощта и се добра до вратата на заслона. Но едва я бе затворила и все още мигаше в мрака, когато вратата отново се отвори с трясък, пропускайки вятъра, дъжда и ефрейтор Страпи.
— Хайде, хайде! Долу ръцете от… е, вие не можете и да си ги намерите… и по-бързо с чорапите! Раз, два, раз, два…
Изведнъж около Поли настъпи меле от тела, които скачаха или падаха върху нея. Мускулите им явно се подчиняваха директно на гласа, защото ничий мозък не можеше да включи толкова бързо. Действайки съгласно подофицерския закон, ефрейтор Страпи правеше бъркотията още по-объркваща.
— Пълна скръб сте, тълпа бабички щяха да се справят по-добре от вас! — крещеше той със задоволство, докато хората се блъскаха, търсейки шинели и обувки. Строй се! Обръсни се! Всеки в полка да е гладко обръснат, по заповед! Облечи се! Уозър, държа те под око! Мърдай! Мърдай! Закуска след пет минути! Последният остава без наденица! О, небеса, ама че проклета сбирщина!
Четиримата не толкова висши конници Паника, Объркване, Неведение и Врява превзеха стаята, подклаждайки мръснишкото ликуване на ефрейтор Страпи. Въпреки всичко Поли се шмугна през вратата, извади малко тенекиено канче от мешката си, потопи го в каца с вода, закрепи го на една стара бъчва зад кръчмата и започна да се бръсне.
И това го беше тренирала. Тайната се криеше в стария убийствен бръснач, който тя надлежно изтъпи. После всичко се свеждаше до четката за бръснене и пяната. Наплескай много пяна, остържи много пяна, и готово, нали? Явно съм приключил, сър, вижте колко ми е гладка кожата…
Бе насред бръсненето, когато глас в ухото й кресна:
— Какво си мислиш, че правиш, редник Пръц?
Добре, че бръсначът беше тъп.
— Пъркс, сър! — Тя изтри носа си. — Бръсна се, сър! Името ми е Пъркс, сър!
— Сър? Сър? Не съм сър, Пръц, а съм, дявол да го вземе, ефрейтор, Пръц! Т’ва значи да ми казваш „ефрейтор“, Пръц! И се бръснеш в служебно войнишко канче, Пръц, с каквото не са те удостоили, нали? Дезертьор ли си, Пръц?
— Съвсем не, с… ефрейтор!
— Значи крадец, а?
— Съвсем не, ефрейтор!
— Откъде тогава имаш проклетото канче, Пръц?
— Взех го от един умрял, сър… ефрейтор!
Гласът на Страпи, и без това изтънял до пискливост, се превърна в яростен крясък:
— Ти си мародер?
— Съвсем не, ефрейтор! Войникът…
… бе издъхнал едва ли не в ръцете й на пода в хана.
Онази група завръщащи се герои бяха шестима. Явно бяха обикаляли с посърнало упорство дни наред, проправяйки си път до селцата в планините. Поли преброи общо девет ръце и десет крака. И десет очи.
Но целите изглеждаха някак си най-зле. Закопчаните им до горе зловонни куртки пристягаха наместо бинтове каквото и неописуемо мазало да имаше под тях. Миришеха на смърт. Дежурните посетители на кръчмата им направиха място и заговориха тихо, като в светилище. Баща й, който по принцип не се отдаваше на сантименталности, безмълвно им наля щедра доза ракия в бирени чаши и отказа всякакво заплащане. После се разбра, че носят писма от войници, останали на фронта. Един от тях носеше писмото от Пол. Той го побутна по масата към Поли, която им сервираше яхния, и след това, без да вдига много шум, умря.