— Само още един въпрос, госпожице: смятате ли, че светът щеше да е различен, ако повече жени бяха войници? — запита дьо Слов. Тя забеляза, че той отново се усмихва, значи въпросът сигурно бе шеговит.
— О, мисля, че трябва да попитате генерал Фрок за това — отвърна Поли. „И бих искала да видя изражението й в този момент…“
— Да, но какво мислите вие, госпожице?
— Ефрейтор, моля.
— Извинете, ефрейтор… е?
Моливът бе надвиснал над листа. Светът се въртеше около него. Той записваше разни неща, които стигаха навсякъде. Перото може и да не беше по-могъщо от меча, но печатарската преса сигурно беше по-тежка от обсадно оръдие. Само две-три думички могат да променят всичко…
— Ами — започна Поли, — аз…
При отсрещните порти настъпи внезапна суматоха, от която се отделиха няколко кавалеристи. Сигурно бяха очаквани, понеже злобенските офицери се насъбраха с голяма бързина.
— А, явно принцът се завръща — обади се дьо Слов. — Сигурно няма да е много щастлив от примирието. Изпратиха няколко конници да го пресрещнат.
— Той може ли да промени нещо?
Вестникарят сви рамене.
— Беше оставил тук няколко много висши офицери. Ще е доста скандално, ако опита.
Високата фигура бе слязла от коня и крачеше към Поли или по-скоро, осъзна тя, към голямата врата до нея. Цяла сюрия трескави чиновници и офицери припкаха подир принца, безуспешно борейки се за вниманието му. Но когато един успя да тикне под носа му бял свитък, той го сграбчи и спря така внезапно, че няколко офицери се сбутаха в него.
— Ъм — обади се дьо Слов. — Май че е изданието с карикатурата. Ъм.
Вестникът бе запратен на земята.
— Да, сигурно е било то — додаде дьо Слов.
Хайнрих наближаваше. Поли зърна изражението му. Беше буреносно. До нея вестникарят обърна бележника си на нова страница и се прокашля.
— Ще говорите с него? — ужаси се Поли. — В това настроение? Ще ви накълца!
— Налага ми се — отвърна дьо Слов и когато принцът и свитата му стигнаха до вратата, той пристъпи напред и каза с малко пресеклив глас: — Ваше височество? Дали не бихте ми отделили минутка?
Хайнрих се обърна да го отреже и видя Поли. За момент погледите им се кръстосаха.
Адютантите на принца познаваха господаря си. Когато ръката му се устреми към меча, те се скупчиха плътно около него в трескаво шепнещ шпалир, от който гласът на Хайнрих периодично изригваше доста високо с основния мотив „Какво?“, последван от токата „Вървете по дяволите!“
Шпалирът се отвори. Принцът бавно и внимателно изтупа някаква прашинка от безупречната си куртка, хвърли бегъл поглед на Ото и дьо Слов и за ужас на Поли тръгна към нея…
… протегнал ръка в бяла ръкавица.
„О, не — каза си тя. — Но той е по-умен, отколкото си мисли Ваймс, и може да обуздае яростта си. А аз току-виж съм станала амулетче.“
— За доброто на великите ни нации — започна Хайнрих — се предполага публично да стиснем ръце в знак на приятелство. — Той отново се усмихна или поне изкриви ъгълчетата на устата си нагоре.
Понеже не виждаше друг изход, Поли пое огромната му ръка и послушно я стисна.
— О, чудезно — възкликна Ото, грабвайки иконографа си. — Но мога да направя замо едничка, понеже за зъжаление трябва да използвам зветкавица. Замо зекундичка…
Поли разбра, че творение на изкуството, което се прави за частица от секундата, независимо от това изисква дълго време, през което усмивката може да замръзне в идиотска гримаса или в най-лошия случай, в предсмъртна агония. Ото си мърмореше нещо, докато нагласяваше оборудването си. Хайнрих и Поли стискаха ръце, оцъклени в кутията.
— Значи — измърмори принцът, — войничето не било войниче. Ама че късмет!
Поли остана сковано ухилена.
— Често ли тормозите уплашени жени?
— О, това не беше нищо! Все пак ти си приятно девойче. Какво знаеш за живота? И прояви дух!
— Взички да кажат зеле! — подвикна Ото. — Едно, две, три… о, да му…
Докато избледнеят остатъчните образи. Ото отново беше на крака.
— Надявам зе някой ден да открия филтър, който върши работа — промърмори той. — Благодаря на всички.
— Това беше за мира и добрата воля на нациите — мило се усмихна Поли и пусна ръката на принца. Поотстъпи. — А това, ваше височество, е за мен…
Всъщност не го ритна. Животът е процес, в който човек открива докъде може да стигне и вероятно би могъл да стигне твърде далеч, опитвайки се да открие докъде може да стигне. Но едно леко помръдване на крака бе достатъчно, само за да види как идиотът се свива в нелепата отбранителна поза с обърнати навътре колене.