Тя се отдалечи с пеещо сърце. Това не беше приказен замък и човек не можеше да очаква такова нещо като приказен край, но понякога можеше да заплаши да изрита красивия принц в шунката с яйца.
А сега оставаше и още една дреболийка.
Когато Поли най-сетне откри Джакръм, слънцето клонеше на заник и хвърляше кървавочервена светлина през високите прозорци на най-голямата кухня на крепостта. Той седеше сам, в пълна бойна униформа, на една дълга маса до огъня и ядеше дебел комат хляб, намазан със свинска мас. Недалеч от другата му ръка стоеше халба бира. Той вдигна очи при нейното приближаване и кимна дружелюбно към един стол. Наоколо шетаха жени.
— Свинска мас със сол и пипер — заяви той. — Това е истината. Пък нека другите си запазят кулинарията. Искаш ли филийка? — Той махна с ръка на една от кухненските помощнички, която доприпка да го обслужи.
— Не сега, серж.
— Сигурна ли си? — вдигна вежди Джакръм. — Има една стара поговорка: „Целувката не трае, ама манджата — да.“ Надявам се да не ти се налага да я оспорваш.
Поли приседна.
— Засега целувката трае.
— Шафти уреди ли си въпроса? — Той допи бирата си, щракна с пръсти на прислужницата и посочи празната чаша.
— Както сметна за добре, серж.
— Така и трябва. Не може да бъде иначе. И сега какво следва, Пъркс?
— Не знам, серж. Ще тръгна с Уо… с Алис и армията и ще видя какво ще стане.
— Дано сте късметлии! Грижи се за тях, Пъркс, щото аз няма да дойда.
— Серж? — Тя се шокира.
— Е, сега май ще ни съкратят една от войните, а? Както и да е, това беше то. Краят на пътя. Изпях си песента. Не мога да продължа повече. Изхабих си запасите с генерала и смея да кажа, че той ще се радва да ми види гърба. Освен това и старостта напредва. Днес при атаката убих пет нещастника, а след това усетих, че се чудя защо. Хич не е на добре това. Време е да се измъквам, преди да изкуфея съвсем.
— Сигурен ли сте, серж?
— Ъхъ. Чини ми се, че приключих с оная стара песен „родината ми, права или не“. Време е да полегна и да разбера за какво сме воювали. Наистина ли не искаш малко мас? В нея има и запръжки. На това му викам аз стил.
Поли побутна настрани предложената й филия, наплескана с мас, и остана да седи смълчана, докато Джакръм я поглъщаше.
— Странно, наистина — обади се накрая.
— Кое, Пъркс?
— Да откриеш, че не става дума за теб. Мислиш се за герой, а се оказва, че всъщност си част от нечия чужда история. Уоз… Алис е онази, която ще бъде запомнена. Нашата роля бе просто да я доведем дотук.
Джакръм не каза нищо, но както би могла да се досети, извади смачкания пакет тютюн от джоба си. Тя също бръкна в своя и измъкна малко вързопче. „Джобове — каза си наум. — Трябва да се придържаме към джобовете. На войника му трябват джобове.“
— Опитайте това, серж — подаде му го тя. — Хайде, отворете го!
Беше малка кесийка от мека кожа, с шнурче. Джакръм я повдигна и тя се завъртя насам-натам.
— Е, Пъркс, дума да няма, не съм от мъжете, които ругаят… — започна той.
— Така е, забелязах — прекъсна го Поли. — Но тази мърлява стара хартия ми лазеше по нервите. Защо дори не сте си поръчали свястна кесийка? Един от сарачите тук ми я уши за половин час.
— Е, такъв е животът, нали? Всеки ден си викаш „ей богу, крайно време е да си взема нова кесия“, но после всичко така се замотва, че накрая си оставаш със старата. Благодаря ти, Пъркс.
— О, ами аз се чудих „Какво ли мога да дам на човека, който си има всичко?“ и само това можах да си позволя — сви рамене Поли. — Но вие нямате всичко, серж. Серж? Нямате всичко, нали?
Усети как Джакръм замръзва.
— Спри веднага, Пъркс — снижи глас той.
— Само си помислих, че може би ви се ще да покажете на някого онзи ваш медальон, серж — бодро подхвърли Поли. — Онзи на врата ви. И не ме фиксирайте така, серж. О, да, мога да си тръгна и никога да не бъда сигурна, наистина сигурна, а може би вие никога няма да го покажете на друг, изобщо на никого, или никога няма да споделите историята, а един ден и двамата ще сме мъртви и… ами, каква загуба, а?
Джакръм остана втренчен.
— Дума да няма, не сте мъж, който би излъгал — додаде Поли. — Бива си ви, серж. Всеки ден го казвате на хората.
Зад свода до тях кухнята кипеше от женска заетост. Жените май все вършеха нещо с ръцете си — държаха бебета или тигани, или чинии, или вълна, или четка, или игла. Дори когато си говореха, продължаваха да бъдат заети.
— Никой няма да ти повярва — обади се Джакръм накрая.
— На кого ще ми скимне да кажа? — вдигна ръце Поли. — Пък и сте прав. Никой няма да ми повярва. Аз обаче ще ви повярвам.