Джакръм се втренчи в новата халба бира, сякаш се опитваше да види бъдещето в пяната. Явно взе решение, извади златната верижка от зловонния си потник, разкопча капачето и внимателно го отвори.
— Ето — подаде й го той. — Много работа може да ти свърши.
В двете гнезда на медальона имаше по една миниатюрна рисунка: на тъмнокосо момиче и на русоляв младеж в униформата на Чукалата.
— Добре сте излезли — каза Поли.
— Пробвай друга лъжа, че тая е много опашата.
— Не, честно! Гледам рисунката, гледам и вас… виждам чертите ви в лицето й. По-бледо, разбира се. Не толкова… пълно. А кой е младежът?
— Уилям, така се казваше.
— Вашият любим?
— Да.
— И сте го последвали в армията…
— О, да. Същата стара история. Аз бях едро и силно момиче, а… е, виждаш рисунката. Художникът направи всичко възможно, но не ставам аз за живопис. Май и за акварел не ставам всъщност. В родното ми място онова, което се искаше от една бъдеща съпруга, беше да може да носи по едно прасе под всяка мишница. И така, след няколко дни аз си носех прасетата под мишница, а старецът ми викаше и аз си рекох: да върви по дяволите, Уили никога не крещи. Гепих някакви мъжки дрехи, без значение как, окълцах си косата до дъно, целунах херцогинята и след няма и три месеца бях Избраник.
— Какво е това?
— Така викахме на ефрейтора. Избраник. Да, и на мен тогава ми беше смешно. И така се почна. Армията е направо песен в сравнение с това да стопанисваш голяма ферма и да се грижиш за трима мързеливи братя.
— Колко време мина оттогава, серж?
— Не мога да кажа, наистина. Кълна се, не знам на колко години съм и това си е самата истина. Толкова често лъгах за възрастта си, че накрая взех да си вярвам. — Тя започна много внимателно да прехвърля тютюна в новата кесия.
— А младия ви любим? — тихо попита Поли.
— О, изкарахме си чудни времена, чудни времена. — Джакръм спря за момент и се втренчи в нищото. — Така и не го повишиха, понеже заекваше, но аз имах силен и плътен глас, а на офицерите това им допада. Но Уили никога не възрази, дори когато стигнах до сержант. А после го убиха в Сепъл, точно до мен.
— Съжалявам.
— Няма защо да съжаляваш, не си го убила ти — равно рече Джакръм. — Но аз прекрачих трупа му и надупчих копелето, което го направи. Вината не беше негова. Не беше и моя. Ние бяхме войници. А след няколко месеца ме сполетя малка изненада и го нарекох Уилям, на баща му. Добре, че бях малко в отпуск, а? Баба ми го отгледа вместо мен и го прати да чиракува за майстор на оръжие, там в Скриц. Добър занаят е това. Никой не убива добър майстор на оръжие. Казвали са ми, че прилича досущ на баща си. Веднъж срещнах един капитан, който си беше купил адски добър меч от него. Показа ми го, без да знае историята, разбира се. Адски добър меч. Имаше резба по дръжката с извивки и прочее, много стилна работа. Сега е женен и с четири хлапета, както дочух. Имал файтон с двойка коне, прислуга, голяма къща… да, виждам, че наостри уши…
— Уозър… така де, Уозър и херцогинята казаха, че…
— Да, знам, говореха за Скриц и за меч — прекъсна я Джакръм. — Тогава разбрах, че не само аз бдя над вас, момчета. Разбрах, че ще оцелеете. Старото момиче имаше нужда от вас.
— Значи трябва да отидете там, серж.
— Да отида? Кой го казва? Цял живот съм й служил, няма какво повече да иска от мен. Сам съм си господар, винаги съм бил.
— Така ли е, серж?
— Да не би да плачеш, Пъркс?
— Ами… малко е тъжно, серж.
— О, да ти кажа и аз си хленчих по малко чат-пат — призна Джакръм, все още тъпчейки тютюна в новата кесийка. — Но сега, като погледна назад, не съжалявам за живота си. Видях кавалерията да пада при битката за Сломп. Бях част от тънката червена линия, която отклони тежката бригада при Овчия нанос, спасих имперското знаме от четирима истински мръсници при Раладан, била съм в много чужди страни и съм срещала страшно интересни хора, които впоследствие предимно пречуквах, преди те да ми светят маслото. Изгубих любимия си, сина ми е все още жив… има много жени, които са преживели и по-лоши неща, повярвай ми.
— И… сте забелязвали другите момичета…
— Ха! Стана ми нещо като хоби, наистина. Повечето бяха уплашени дребни душици, бягащи от бог знае какво. Разкриха ги доста бързо. И имаше много като Шафти, тръгнали да търсят годениците си. Но имаше и няколко, които притежаваха онова, на което му викам пламъче. Малко огънче може би. Някой трябваше само да им посочи правилната посока. Помогнах им да стъпят по-нависочко, тъй да се каже. Сержантът понякога е могъщ човек. Думичка тук, кимване там, понякога дори подправяне на разни документчета, прошепване в тъмното…