— … чифт чорапи — вметна Поли.
— Да, такива ми ти неща — усмихна се Джакръм. — Все им беше голяма мъка, цялата тая кенефна история. Това ви е най-малката грижа, виках им аз. В мирно време на никого не му пука, а в битка всеки пикае по един и същи начин и при това адски бързо. О, помагах им. Бях техния, как му се викаше, техния трамплин към величието, и наистина си бях трамплин, избутващ ги чак до върха. Малките момци на Джакръм, така си ги наричах.
— И те не се усъмниха?
— Какво, да се усъмнят във веселягата Джак Джакръм, пълен с ром и киселини? — Старата дяволита усмивка се върна на лицето й. — Джак Джакръм, който спира кръчмарска свада с едно оригване? Не, сър! Да си призная, някои от тях може би подозираха нещичко, май се досещаха, че нещо се мъти някъде, но аз бях просто големия дебел сержант, който познава всички, знае всичко, пък и пие всичко.
Поли разтърка очи.
— Добре, де, какво ще правите сега, ако не отидете в Скриц?
— О, имам си малко заделени парици. Повече от малко, в интерес на истината. Грабеж, плячкосване, кражба… всичко се насъбира, както и да му викат. Не ги попилях за глупости като другите момчета, разбираш ли? Предполагам, че мога да си спомня повечето проклети места, в които ги зарових. Все си мислех, че мога да отворя кръчма или може би чукалня… о, изрядно първокласно заведение, не ме гледай така, няма нищо общо с оная миризлива шатра. Виж, говоря ти за нещо с главен готвач, и полилеи и много червено кадифе, ултрамодерно. Ще наема някаква елегантна дама за съдържателка, пък аз ще съм бодигард и ще движа бара. Ето един съвет, момко, за бъдещата ти кариера, който някои от старите малки момци го научиха самички: не е зле от време на време да посещаваш едно от онези палави местенца, иначе мъжете ще почнат да те гледат странно. Аз имах навика да си взимам книга за четене и съветвах младата дама да подремне малко, щото не им е лека работата.
Поли остави това без коментар, но попита:
— Не искате ли да се върнете при сина си и да видите внуците си?
— Не бих му пожелала такова чудо като мене, момко — твърдо рече Джакръм. — Не бих посмяла. Момчето ми е уважаван мъж в града! Какво мога аз да му предложа? Кой ще иска някаква дебела свадлива старица да му чука на задната врата и вземе да плюе тютюневи храчки из цялата къща и да разправя, че му е майка!
Поли се загледа в огъня за момент и усети как идеята се промъква в съзнанието й:
— А какво ще кажете за виден старшина, целият в сърма, отрупан с медали, пристигащ пред главния вход с внушителна карета и изявлението, че му е баща?
Джакръм зяпна.
— Обратите на войната и тем подобни — продължи Поли, набрала скорост. — Ранна любов. Дългът зове. Разпръснати семейства. Безнадеждно търсене. Минават години. Скъпи спомени. А после… о, да, подочут разговор в някаква механа, да, това върши работа. Надеждата разцъфва. Ново издирване. Подкупи. Спомени на старици. Накрая, един адрес…
— Какво говориш, Пъркс?
— Вие сте лъжец, серж — каза Поли. — Най-добрият, когото съм срещала. Една последна лъжа изплаща всички останали! Защо не? Може да му покажете медальона. Може да му разкажете за момичето, останало да ви чака…
Джакръм извърна поглед, но каза:
— Ти си един проклет гений, Пъркс. Освен това как ли пък не ще намеря внушителна карета?
— О, серж! Днес? Тъкмо сега има толкова високопоставени… мъже, готови да дадат всичко, което поискате. Знаете го? Особено ако това означава, че ще ви видят подметките. Никога не сте им искали нещо особено. На ваше място, серж, щях да осребря няколко услуги, докато мога. Ние сме Чукалата, серж. Взимаме сиренето доде е време, щото целувките не траят.
Джакръм пое дълбока, дълга глътка въздух.
— Ще си помисля, Пъркс. А сега се разкарай, ясно?
Поли стана.
— Ей, серж, мислете усилено, а? Както казахте, всеки, който има по някой роднина в момента, е крачка пред другите. Четири внучета? Аз щях да се гордея, ако имах дядо, който може да изплюе храчка тютюн толкова надалеч, че да уцели муха на отсрещната стена.
— Предупреждавам те, Пъркс!
— Просто една мисъл, серж.
— Да, бе… добре — изръмжа Джакръм.
— Благодаря, че ни измъкнахте, серж.
Джакръм не се обърна.
— Е, тогава ще тръгвам, серж.
— Пъркс! — подвикна Джакръм, когато вече беше на вратата.
Тя се върна.
— Да, серж?
— Аз… очаквах повече от тях, наистина. Мислех, че ще ги бива повече от мъжете за това. Проблемът беше, че ги биваше повече от мъжете да се държат по мъжки. Нали разправят, че в армията ставаш мъж, а? Тъй че… каквото и да правиш оттук нататък, прави го от себе си. Добро или лошо, прави го от себе си. От прекалено много лъжи не остава истина, към която да се върнеш.