— Какво става? — вдигна вежди Поли.
Баща й кимна към Беззъбия Ебънс и всички се поотдръпнаха. Заради храчките и зловонния дъх никой не държеше да води особено интимни разговори с Беззъбия.
— Швеклоядшите пак ша я подкарали! — обяви той. — Ше нападат, шото принцът рекъл, че шега шме негови!
— Наследява всичко, понеже е далечен братовчед на херцогинята — обясни бащата на Поли.
— Но аз чух, че още не е уредено! — възкликна Поли. — Освен това сключихме примирие!
— Май той ши го урешда — рече Беззъбия.
Остатъкът от деня мина на бързи обороти. Хората наизлязоха по улиците и трескаво говореха по групички; около портите на градския съвет се струпа тълпа. От вътре притеснено излизаха чиновници и забиваха поредното съобщение на портите: тълпата се свиваше около него като юмрук, а после се отваряше като цвете. Поли си проби път напред, пренебрегвайки ругатните около себе си, и прегледа листата.
Същата стара история. Отново набираха доброволци. Същите стари думи. Същите стари хрипове от отдавна умрели войници, подканящи живите да се присъединят към тях. Освен жена генерал Фрок беше „един вид старица“, както би се изразил Блауз. Беше се сринала — от това или от тежестта на всичките онези еполети.
Целувките не траят. О, да, херцогинята бе излязла пред тях и бе обърнала света наопаки и сигурно всички бяха решили да станат по-добри и получили някакво опрощение, бяха успели да си поемат въздух.
Но все пак… беше ли се случило наистина? Дори Поли понякога се чудеше, а тя беше там. Дали онова не беше само някакъв въображаем глас, някакъв вид халюцинация? Нали е всеизвестно, че на войниците в отчаяно положение им се привиждат богове и ангели? Някак си в течение на дългата зима чудото бе избледняло и хората си бяха казали: „Да, но ние трябва да бъдем практични.“
„Всичко, което получихме, бе един шанс — каза си Поли. — Не чудо, не спасение, не магия. Просто един шанс.“
Тя се върна в странноприемницата със запалена глава. Там я чакаше сандък. Бе доста дълъг. И тежък.
— Дойде чак от Скриц с фургона — възбудено я посрещна Шафти. Тя работеше в кухнята. Сега това бе станала нейната кухня. — Чудя се какво ли може да е? — не се сдържа тя.
Поли надигна капака на грубо скования дървен сандък и откри, че е пълен със слама. Отгоре й имаше плик. Тя го отвори.
Вътре намери снимка. Изглеждаше от скъпите фамилни портрети — с гипсираното семейство на фона на пердета и саксийна палма, която да придаде някакъв стил на всичко. Отляво стоеше мъж на средна възраст с горд вид; отдясно — жена, горе-долу на същата възраст, с доста стреснато, но въпреки всичко доволно изражение, понеже съпругът й бе щастлив; тук-там, зяпнали в обектива с нещо средно между усмивка и недоверие и физиономии, на които бе изписан целият преход от живия интерес до внезапното присещане, че е трябвало да отидат до тоалетната, преди да позират, се мъдреха деца — от високи и бандитско нагли до дребни и спретнато сладки.
И на един стол в средата, фокусът на цялата композиция, седеше старшина Джакръм, грейнал като слънце.
Поли постоя втрещена и обърна снимката. На гърба й бе изписано с големи черни букви: „Последният подвиг на ст-на Джакръм!“ и под тях: „Тези не ми трябват.“
Тя се усмихна и разбута сламата. В средата на сандъка, омотани в плат, лежаха две шашки.
— Това да не е старият Джакръм? — обади се Шафти, посягайки към снимката.
— Да. Намерил е сина си. — Поли размота шашката.
Шафти потръпна при вида й:
— Зли неща са тия.
— Все пак са просто неща — сви рамене Поли. Тя постави шашките на масата и вече щеше да махне сандъка, когато видя още нещо в сламата на дъното. Бе продълговато и увито в тънка кожа.
Оказа се бележник с евтина подвързия и захабени жълтеникави листа.
— Какво е това? — полюбопитства Шафти.
— Мисля, че е… да, адресникът му — промълви Поли, прелиствайки страниците.
„Това е то — каза си тя. — Всичко е тук. Генерали, майори, капитани, о, боже! Сигурно са… стотици. Може би хиляди! Имена, истински имена, повишения, дати… всичко…“
Тя измъкна едно правоъгълно бяло картонче, което бе пъхнато като отметка. На него бяха отпечатани доста претрупан герб и следният надпис:
Уилям дьо Слов
РЕДАКТОР. АНКХ-МОРПОРКСКИ ВЕСТИ
„Истината ще ви направи своболни“
ул. Лъскава. Анкх-Морпорк
e-maiclass="underline" WDW@Times.AM
Някой бе зачеркнал „л“-то в „своболни“ и отгоре с молив бе написал „д“.