Беше внезапно странно хрумване…
„По колко начина може да се води една война? — запита се Поли. — Вече има щракалки. Познавам един човек, който пише разни неща. Светът се върти. Храбри малки държавици се борят за свобода на волята… биха могли да са от полза за големите страни със собствени планове.“
Време е да грабваме сиренето.
Изражението на Поли, втренчена в стената, би стреснало редица важни особи. Биха се обезпокоили още повече от факта, че тя прекара следващите няколко часа над един тефтер, понеже й хрумна, че генерал Фрок не е стигнала до сегашното си положение с глупост и следователно би могла само да спечели, следвайки примера й. Тя преписа целия бележник и го напъха в стар буркан от сладко, който скри на покрива на конюшните. Написа и няколко писма. После извади униформата си от гардероба и я огледа критично.
Направените им по поръчка униформи бяха със специални допълнителни особености, които можеха да се нарекат единствено… момичешки. Имаха повече сърма, бяха по-добре ушити и включваха по-скоро дълга запретната пола, отколкото панталони. При това киверът беше с пера. На нейния мундир имаше сержантски нашивки. Беше направо виц. Сержант на жени. Все пак светът се бе преобърнал.
„Станахме амулетчета, талисманчета за късмет… А може би онова, от което всички се нуждаеха при шествието до принц МармадюкПьотрАлбертХансЙозефБернхардУилхелмсберг, беше шега. Но може би, когато светът се преобръща, и шегата се обръща с него. Благодаря ти, Ебънс, въпреки че не знаеше на какво ме учеше. Когато ти се смеят, хората свалят гарда си. А когато свалят гарда си, можеш да ги изриташ в слабините.“
Тя се вторачи в огледалото. Косата й вече бе достатъчно дълга, за да бъде досадна, но не толкова, че да бъде привлекателна; тя само я среса и я остави така. Намъкна новата униформа върху панталоните си и се опита да потисне гризящото я чувство, че се облича като жена.
„Ето. Изглеждам съвсем безобидно.“ Видът й стана малко по-небезобиден с двете шашки и кавалерийския арбалет през рамо, особено за онези, които знаеха, че мишените за стрелички в механата вече имаха дълбоки дупки в десетките от всичките упражнения.
Тя се прокрадна до прозореца, който гледаше към двора на странноприемницата. Пол стоеше на една стълба и боядисваше табелата. Баща й придържаше стълбата отдолу и подвикваше инструкции по обичайния си маниер, тоест, секунда-две след като вече няма смисъл. А Шафти, макар че Поли беше единствената в „Херцогинята“, която все още я наричаше така и знаеше защо, ги наблюдаваше, гушнала Джак. Бяха умилителна картинка. За момент й се прииска да има медальон.
„Херцогинята“ беше по-малка, отколкото в представите й. Но бе отминало времето, когато щеше да застане на вратата да я защитава с меч. За да запази малките неща, човек трябваше да се погрижи за големите, а може би светът не бе достатъчно голям.
Бележката, която остави на тоалетката си, гласеше: „Шафти, надявам се с Джак да сте щастливи тук. Пол, грижи се за нея. Татко, никога не съм взимала надници, но ми трябва кон. Ще се опитам да го пратя обратно. Обичам ви всичките. Ако не се върна, изгорете това писмо и поровете из покрива на конюшните.“
Тя скочи през прозореца, оседла един кон в обора и се измъкна през задния вход. Не възседна коня докато не се отдалечи достатъчно, че да не могат да я чуят, а после препусна към реката.
Пролетта се изсипваше над страната. Жизнените сокове напираха по стъблата. В гората на всяка минута израстваше по тон дървесна маса. Отвсякъде долитаха птичи песни.
При ферибота стоеше страж. Той я изгледа неспокойно как качва коня на борда, а после се ухили и бодро я поздрави:
— Доб’рутро, госпожице!
О, добре… ето, че се почна. Поли рязко се изпъчи пред озадачения човечец.
— Да не се опитваш да ми остроумничиш? — кресна тя на милиметри от лицето му.
— Не, госпожице…
— Обръщението е сержант, господинчо! — излая Поли. — Да пробваме пак, а? Попитах, да не се опитваш да остроумничиш?
— Не, сержант!
Поли се наведе, докато носът й почти опря в неговия.
— Защо не?
Усмивката му се изпари. Не беше от войниците, поели по пътя на бързото повишение.
— Ъ? — успя да отвърне.
— Щом не се опитваш да остроумничиш, господинчо, значи те устройва да си глупав! — кресна Поли. — А на мен дотук ми е дошло от тъпаци, ясно?
— Да, но…
— Какво но, войнико?
— Е, но… ами… но… нищо, сержант.
— Това е добре. — Поли кимна на лодкарите. — Не е ли време да тръгваме? — попита тя, но тонът й бе заповеднически.
— Неколцина тъкмо слизат от пътя, сержант — бързо каза по-схватливият.