Изчакаха. Новопристигналите всъщност бяха трима, сред които Маладикта, в пълна бойна униформа.
До средата на пътя Поли не каза нищо. Маладикта й пусна една от онези усмивки, които само вампир може да догоди. Щеше да бъде овча, ако овцете имаха малко по-различни зъби.
— Помислих си да пробвам пак — сви рамене тя.
— Ще намерим Блауз — каза Поли.
— Той сега е майор — осведоми я Маладикта. — Щастлив като бълха, понеже нарекли някаква ръкавица без пръсти на него, както дочух. За какво ни е притрябвал?
— Ясни са му щракалките. Известни са му други начини, по които може да се води война. А аз познавам… хората.
— А! Имаш предвид онези от типа „Дума да няма, не съм от мъжете, дето лъжат, но познавам хората“?
— А-ха, тъкмо тези имах предвид. — Реката се разплиска по кила на ферибота.
— Добре — каза Маладикта.
— Макар че не знам къде ще свърши това — додаде Поли.
— А! Даже още по-добре.
В този момент Поли реши, че знае от истината достатъчно, което да я крепи. Враговете не бяха мъже или жени, не бяха старците или дори мъртвите. Бяха просто проклети глупаци, във всичките им разновидности. А никой нямаше право да бъде глупав.
Тя хвърли поглед към другите двама пътници на борда. Бяха селячета, в опърпани, зле скроени дрехи, които се стремяха да стоят по-далеч от нея и седяха напрегнато втренчени в палубата. Но един поглед бе достатъчен. Светът се преобръщаше и историята се повтаряше. По някаква причина това изведнъж я накара да се почувства много щастливо.
— Ще се записвате ли, момци? — весело подхвърли тя.
Последва мънкане в най-общия смисъл на „да“.
— Добре. Изправете се тогава. Нека ви поогледам. Брадичките горе! А! Много добре. Жалко, че не сте се упражнявали да ходите с панталони и забелязвам, че не сте си взели резервни чорапи.
Те се оцъклиха с отворени усти.
— Как са ви имената? — продължи Поли. — Истинските ви имена, моля?
— Ъ-ъ… Розмари — престраши се едната.
— Аз съм Мери — каза другата. — Чух, че записват момичета, но всички ми се смяха и аз реших, че е по-добре да се престоря…
— О, може да се запишете и като мъже, ако искате — прекъсна я Поли. — Трябват ни неколцина читави мъже.
Момичетата се спогледаха.
— Научавате по-добри ругатни — додаде Поли. — А и панталоните са практични. Но изборът си е ваш.
— Избор? — повтори Розмари.
— Разбира се! — Поли постави ръце на раменете им, намигна на Маладикта и добави: — Вие сте моите мънички момченца — или не, според случая — и аз ще се грижа за… вас.
И идният ден бе страхотно голяма риба.