Сега, да видим… ръцете настрани от тялото, като че държат чували с брашно… така. Раменете се полюшват, сякаш си пробивам път през тълпа… така. Юмруците са леко присвити и изпълняват ритмични кръгови движения, все едно че въртят две отделни ръчки, прикрепени за кръста… така. Краката пристъпват свободно и горилоподобно… така…
Няколко стъпки всичко вървеше наред, но нещо се обърка и последващата мускулна дислокация я претърколи в гъсталак от бодлива зеленика. След това тя се отказа.
Колкото и да бързаше по пътеката, гръмотевичната буря я застигна отново. Такива бури понякога висяха с дни из планините. Но тук поне пътеката не бе река от кал и дърветата все още имаха достатъчно листа да осигурят донякъде заслон. Така или иначе, сега не бе момента да изчаква времето. Чакаше я дълъг път. Наборният отряд щеше да прекоси реката с ферибота, но всички лодкари познаваха Поли по физиономия и стражата щеше да иска разрешително за пътуване, каквото Оливър Пъркс със сигурност нямаше. А това означаваше дълго отклонение чак до тролския мост в Тюбц. На троловете всички хора им изглеждаха еднакви и всякакъв лист хартия щеше да мине за разрешително, понеже не умееха да четат. После можеше да се спусне през боровите гори до Плюн. Фургонът трябваше да спре там за през нощта, макар че то беше едно от онези забутани селца, които съществуваха само за да се избегне неудобството от огромни празни пространства на картата. В Плюн никой не я познаваше. Никой никога не ходеше там. То си беше бунище.
Всъщност беше точно това, което й трябваше. Наборният отряд щеше да спре там и тя можеше да се запише. Беше почти сигурна, че дебелият сержант и мазният му дребен ефрейтор нямаше да различат момичето, което им сервира последната нощ. Тя не беше, тъй да се каже, традиционна красавица. Ефрейторът все пак опита да я ощипе по задника, най-вероятно по навик, както човек перва муха, но нямаше кой знае какво за щипане.
Тя седна на хълма над брода и си спретна късна закуска от студен картоф и наденица. Видя фургона да прекосява. Никой не маршируваше след него. Този път от Мюнц не бе набран нито един новобранец. Хората гледаха да стоят настрана. През последните няколко години отидоха твърде много младежи, а се върнаха недостатъчно. А понякога се връщаше и недостатъчно от завърналите се. Ефрейторът можеше да бие тъпана колкото си ще. Мюнц привършваше синовете си почти толкова бързо, колкото произвеждаше вдовици.
Следобедът тегнеше мрачен и влажен, а една жълта пойна птичка я следваше от храст на храст. Когато Поли достигна тролския мост, пресичащ реката в тясно дефиле, от снощната кал се вдигаха изпарения. Мостът бе изтънчена, изящна изработка: разправяха, че е изграден без никакъв хоросан. Говореше се, че самата му тежест го вкопава в скалата от двете страни. Казваха, че е единствен по рода си в света — направо да му се чуди и мае човек, макар че твърде малко хора в околността едва ли някога се чудеха изобщо и слабо съзнаваха идеята за света. Преминаването струваше едно пени или сто златни монети, ако имаш козел1. Насред моста Поли се надвеси над парапета и далече долу зърна фургона да си пробива път по тясна просека точно над бялата вода.
Следобедният преход бе изцяло по нанадолнище през тъмните борови гори от тази страна на дефилето. Тя бе позабавила ход и едва към залез забеляза хана. Фургонът вече беше пристигнал, но сержантът, изглежда, дори не си бе направил труда да разтръби мисията си. Нямаше думкане на тъпан като снощи, нито викове: „Насам, хлапаци! Страхотно е при Чукалата!“
Винаги имаше война. Най-често бяха гранични препирни — националния еквивалент на жалби от съседа, който бил вдигнал плета си много нависоко. Понякога бяха и по-мащабни. Борогравия беше миролюбива страна насред коварни, вероломни, войнствени врагове. Със сигурност са коварни, вероломни и войнствени, иначе няма да се бием с тях, нали? Винаги имаше война.
Преди да поеме „Херцогинята“ от дядото на Поли, баща й беше служил в армията. Той не говореше много за това. Беше донесъл меча си, но вместо да го окачи над камината, го използваше да разравя огъня. Понякога го навестяваха стари другари и вечер, когато затвореше кръчмата, се събираха около огъня, пиеха и пееха. Малката Поли си намираше оправдания да остане будна и да слуша песните им до момента, в който загази, понеже използва една от по-интригуващите думи пред майка си. Когато поотрасна дотолкова, че да сервира бирата, вече се предполагаше, че знае думите или доста скоро ще научи какво означават. Освен това майка й бе отишла там, където лошите думички не можеха да осквернят слуха й и на теория така и не разбра.