Песните бяха част от детството й. Тя знаеше пълния текст на „Светът се обърна наопаки“, „Дяволът ще ми бъде сержант“, „Джони отиде войник“, „Девойката, която оставих“ и след няколко изобилни запоя бе запомнила „Командир Крапски“ и „Де да не бях я целунал“.
Както и, разбира се, „Сладката Поли Оливър“. Като малка, когато беше кисела или тъжна, баща й я тананикаше и тя се разсмиваше само защото чуваше името си. Знаеше наизуст думите още преди да разбере какво означават повечето от тях. А сега…
… Поли рязко отвори вратата. Сержантът и ефрейторът от наборния отряд вдигнаха погледи от лекьосаната маса, на която седяха, надигнали по халба бира. Тя пое дълбоко дъх, прекрачи прага и направи опит да отдаде чест.
— Какво искаш, хлапе? — изръмжа ефрейторът.
— Искам да се запиша, сър!
Сержантът се обърна към Поли и се ухили, от което белезите му се раздвижиха странно и всичките му брадички се разтресоха. Определението „дебел“ не му прилягаше, не и когато думата „грамада“ се стремеше с грохот да привлече вниманието. Той беше от онези хора, които нямат коремна обиколка. Той имаше екватор. Имаше гравитация. Ако паднеше, независимо в коя посока, щеше просто да се залюлее. Слънцето и пиенето бяха изпекли лицето му до червено. Малки тъмни очи блещукаха насред червенината като проблясъци от острието на нож. На масата до него лежаха две старомодни къси тежки шашки — оръжия, които се родееха повече с месарски сатър, отколкото с меч.
— Просто така? — попита той.
— Дасър!
— Верно ли?
— Дасър!
— Не искаш първо да те нафиркаме до козирката? Както си му е обичаят, знаеш.
— Несър!
— Не съм ти разкрил чудесните възможности за напредък и сполука, нали?
— Несър!
— Споменах ли, че ще трябва да пъдиш момичетата с тояга от чисто червената си униформа?
— Не мисля, сър!
— А кльопачката? Като поемеш с нас, всяко ядене е банкет! — сержантът шляпна шкембето си, което причини трусове по окрайнините. — Аз съм живото доказателство!
— Да, сър! Не, сър! Просто искам да се запиша, за да се сражавам за родината и честта на херцогинята, сър!
— Нима? — скептично процеди ефрейторът, но сержантът като че ли не го чу. Той изгледа Поли от главата до петите и тя доби острото усещане, че не е нито толкова пиян, нито толкова глупав, колкото изглеждаше.
— Дума да няма, ефрейтор Страпи, май тук си имаме чиста проба истински старомоден патриот — очите му се взираха в лицето на Поли. — Е, дошъл си където трябва, момко! — Той с оживление придърпа сноп листа към себе си. — Знаеш ли кои сме?
— Десета пехота, сър. Леки пехотинци, сър. Известни като „Чукалата“, сър — издекламира Поли, а облекчението бликаше в нея. Явно бе преминала някакъв вид тест.
— Точно тъй, момко. Чудничките стари мандраджии. Най-добрият полк в най-добрата армия на света. Гориш от желание да постъпиш, а?
— Като горчица, сър! — отвърна Поли, усещайки подозрителния поглед на ефрейтора върху себе си.
— Добро момче!
Сержантът развъртя капачката на шише мастило и топна писеца в него. Ръката му застина над книжата.
— Име, момко?
— Оливър, сър. Оливър Пъркс.
— Възраст?
— Навършвам седемнайсет в неделя, сър.
— Да, бе! — захили се сержантът. — Ти си на седемнайсет, а аз съм великата херцогиня Анаговия. От какво бягаш, а? Да не си обременил някоя девойка?
— Шъ дъ му е трбвл пмощ — захили се ефрейтора. — Цвърчи кат момченце.
Поли усети, че се изчервява. Но пък и младият Оливър щеше да се изчерви, нали? Беше много лесно да накараш момче да поруменее. Тя успяваше и само със зяпане.
— И без туй не е важно — каза сержантът. — Драсваш кръстчето си ей тук на тоя документ, целуваш херцогинята и си мойто момче, ясно? Аз съм сержант Джакръм. Ще ти бъда майка и баща, а ефрейтор Страпи тук ще ти бъде като батко. И животът ще бъде низ от пържоли и бекон, а всеки, който понечи да те завлече, ще трябва да завлече и мен, щото аз ще ти вися на главата. Сега сигурно си мислиш, че няма човек, дето може да влачи чак толкова, а, господин Пъркс? — Той бутна дебел пръст в листа. — Ей тук, ясно?
Поли взе писалката и се подписа.
— Това пък какво е? — обади се ефрейторът.