— Подписът ми.
Тя чу как вратата се отваря зад гърба й и се извърна. Няколко младежа… няколко други младежа, поправи се тя, се намъкнаха в кръчмата, озъртайки се предпазливо.
— Можеш също да четеш и да пишеш? — Сержантът им хвърли поглед и отново се вгледа в нея. — Да-а. Ясно. Четлив дребен почерк при това. Офицерски материал си ти. Дай му шилинга, ефрейтор! И портрета, разбира се.
— Слушам, сержант! — Скочи ефрейтор Страпи, поднасяйки един портрет на дръжка, като огледало. — Цуни тук, редник Пръц2!
— Пъркс, сър.
— Да, добре. Цункай сега херцогинята.
Не беше от добрите копия на великия портрет. Картината зад стъклото бе избеляла и нещо — мъх или нещо подобно, растеше от вътрешната страна на напуканото стъкло. Задържайки дъха си, Поли го докосна с устни.
— На. — Страпи бутна нещо в дланта й.
— Какво е това? — Тя се втренчи в малкото късче хартия.
— ИДВ. Сиреч, имаш да взимаш. Малко сме привършили шилингите в момента — обясни сержантът, а Страпи се захили. — Но кръчмарят ще ти пусне халба бира в името на нейна светлост.
Той се обърна и изгледа новодошлите.
— Е, бедата никога не идва сама. И вие ли, момчета, да се запишете? Ей богу, дори не се наложи да бием тъпана! Туй ще да е зарад удивителното обаяние на ефрейтор Страпи. Елате, де, не се стеснявайте! Кой е следващият надежден момък?
Поли се втренчи в следващия новобранец с ужас, който се надяваше, че прикрива. Досега не го бе забелязала в мрака, защото беше в черно — не елегантно, стилно черно, а прашно черно, от типа одежди, в които погребват хората. Ако се съдеше по вида му, погребаният бе той. Целият беше в паяжини. По лицето му имаше шевове.
— Името ти, момко? — подкани го Джакръм.
— Игор, шър.
Джакръм преброи шевовете.
— Така си и мислех, да знаеш. И виждам, че си на осемнайсет.
— Нащрек!
— О, богове… — Командир Самюъл Ваймс закри очите си с ръце.
— Извинете, ваша светлост? — приведе се анкх-морпорският консул на Злобения. — Зле ли ви е, ваша светлост?
— Как ти беше името, младежо? — изпъшка Ваймс. — Извинявай, но пътувах две седмици и почти не съм мигнал, а цял ден ме представят на хора с трудни имена. Това е вредно за мозъка.
— Кларънс, ваша светлост. Кларънс Чини.
— Чини? — повтори Ваймс, а Кларънс прочете всичко в изражението му.
— Опасявам се да, сър.
— Биваше ли те с юмруците в училище?
— Не, ваша светлост, но никой не можеше да ме надвие на сто метра спринт.
Командирът се разсмя.
— Е, Кларънс, всеки национален химн, който почва с „Нащрек!“, води до проблеми. Това не ти ли го казаха в канцеларията на патриция?
— Ъ-ъ… не, ваша светлост.
— Е, ще го откриеш сам. Продължавай, тогава.
— Да, сър. — Кларънс прочисти гърло. — Националният химн на Борогравия — за втори път обяви той.
— Ъ-ъ… — обади се Ваймс. — Това последното?…
— Това е буквален превод, ваша светлост — нервно отвърна Кларънс. — Означава нещо като „чудесна възможност“ или „бляскава награда“, ваша светлост.
— Когато сме насаме, Кларънс, „сър“ е достатъчно. „Ваша светлост“ е само за да впечатлим местните. — Ваймс се отпусна тежко в неудобния си стол, подпрял с ръка брадичка. След миг трепна.
— Четири хиляди и двеста километра — промърмори и смени позата си. — А на метла е зверски студ, колкото и ниско да лети. Пък после на баржата, а след това с файтона… — Отново потръпна. — Прочетох доклада ти. Мислиш ли, че е възможно цяла една нация да бъде луда?
Кларънс преглътна. Бяха му казали, че разговаря с втория по власт мъж в Анкх-Морпорк, макар че самият властник се държеше сякаш това не му е известно. Насред хладната стая на кулата бюрото му бе разтурено; до вчера бе принадлежало на старшия разсилен на некския гарнизон. Бумаги бяха накамарени по изподраната му повърхност и на купчини зад стола на Ваймс.
Самият Ваймс не приличаше на херцог, според Кларънс. Приличаше на стражник, какъвто Кларънс разбра, че всъщност бил. Това обиждаше Кларънс Чини. Хората на върха трябваше да изглеждат така, сякаш там им е мястото.
— Това е много… интересен въпрос, сър — смутолеви той. — Имате предвид, че хората…
2
В оригинала това е игра на думи: докато