— Не хората, нацията! Борогравия май е откачила, поне според онова, което прочетох. Предполагам, че хората просто правят каквото им е по силите и продължават да отглеждат децата си, което, смея да кажа, също бих правил сега. Виж, знаеш какво имам предвид. Ако вземеш шепа хора, които не са по-различни от теб и от мен, и ги събереш накуп, получаваш някакъв огромен буйстващ маниак с национални граници и химн.
— Това е пленителна идея, сър — дипломатично отвърна Кларънс.
Ваймс огледа стаята. Стените бяха от гол камък. Прозорците бяха тесни. Беше адски студено дори в слънчев ден. Всичката тази лоша храна, всичкото друсане по пътищата и спането в разнебитени легла… и целият онзи преход в тъмнината с баржите на джуджетата в тайните им канали под планините — само боговете знаеха каква сложна дипломация бе приложил лорд Ветинари, за да издейства това, макар че Низшият крал дължеше на Ваймс една-две услуги…
… и всичкото това за този студен замък над тази студена река, насред тези глупави държави с тяхната глупава война. Ех, само какво му идеше да направи! Ако бяха хора, въргалящи се в канавката, щеше да знае какво да прави. Щеше да хване единия, та да тресне другия и сигурно да ги напъха в килиите за през нощта. Не можеше обаче да хване една държава и да я тресне в другата.
Той вдигна няколко листа хартия, повъртя ги в ръцете си и отново ги запрати на пода.
— Да върви по дяволите — изръмжа. — Какво става навън?
— Както разбрах, в някои от по-недостъпните части на крепостта има няколко ядра на съпротива, но се справят с тях. Практически крепостта е в ръцете ни. Хитрината ви беше изкусна, ваша све… сър.
Ваймс въздъхна:
— Не, Кларънс. Беше тъпа, изтъркана хитрина. Не би трябвало да е възможно да вкараме в крепост войници, преоблечени като перачки. Трима от тях бяха с мустаци, за бога!
— Борогравците са доста… консервативни в този аспект, сър. В тази връзка, изглежда, в долните крипти има зомбита. Ужасни създания. Очевидно доста от висшите военни на Борогравия са били погребвани там през вековете.
— Нима? И какво правят сега?
Кларънс повдигна вежди.
— Олюляват се, сър, предполагам. Стенат. Зомбски им работи. Изглежда, нещо ги е разбунило.
— Ние, вероятно. — Ваймс стана, прекоси стаята, отвори със замах голямата тежка врата и кресна: — Рег!
След малко се появи един страж и отдаде чест. Беше със сиво лице и Кларънс не пропусна да забележи, че пръстите бяха пришити към ръката, с която мъжът отдаде чест.
— Кларънс, запозна ли се с редови страж Шу? — бодро рече Ваймс. — Той е от моите хора. Мъртъв е от над трийсет години и се наслаждава на всяка минутка от тях, нали, Рег?
— Тъй вярно, господин Ваймс — ухили се Рег, разкривайки редица кафяви зъби.
— Неколцина от твоя комшулук са долу в мазетата, Рег.
— О, боже! Олюляват се, а?
— Боя се, че да, Рег.
— Ще ида да си поприказвам с тях. — Той отново отдаде чест и се оттегли с леко олюляване.
— Той, ъ-ъ, оттук ли е? — запита Чини, доста пребледнял.
— О, не! От неоткритата страна — отвърна Ваймс. — Той е умрял. Обаче трябва да отбележа, прави му чест, че това не го е спряло. Не знаеше ли, че имаме зомби в Стражата, Кларънс?
— Ъ-ъ… не, сър. Не съм идвал в града от пет години. — Той преглътна. — Както разбирам, нещата са се променили.
И то ужасно, по негово мнение. Да бъде консул на Злобения бе лесна работа, която му оставяше доста време да си гледа личната работа. Но големите семафорни кули прекосиха цялата долина и изведнъж Анкх-Морпорк се оказа на час разстояние. Преди семафорите писмата от Анкх-Морпорк пристигаха за над две седмици и на никого не му пукаше дали той отговаря с ден-два закъснение. Сега хората очакваха отговор на следващия ден. Доста се зарадва, когато Борогравия разруши няколко от тези проклети кули. Но после целият ад бе пуснат на воля.
— Имаме всякакви в Стражата — кимна Ваймс. — И те ни трябват адски много сега, Кларънс, когато злобенците и борогравците се млатят по улиците заради някаква проклета кавга, започнала преди хиляда години. По-зле е от джуджетата и троловете! Само защото нечия пра-пра-пра на ента баба зашлевила нечий пра-пра и т.н. чичо, Борогравия и Злобения не могат дори за граница да се споразумеят. Посочват реката, а тя мени коритото си всяка пролет. И когато сигналните кули са вече на борогравска почва — или кал, във всеки случай — идиотите ги изгарят по религиозни причини.
— Ъ-ъ, не само за това, сър — каза Чини.
— Да, знам. Четох историята. Ежегодният въргал със Злобения е само местното дерби. Борогравия се бие с всички. Защо?