— Национална гордост, сър.
— В какво? Тук няма нищо! Има няколко мазни мини и хората не са лоши земеделци, но няма велика архитектура, няма големи библиотеки, няма прочути композитори, няма много високи планини, няма чудесни гледки. Всичко, което може да се каже за страната, е, че не е някъде другаде. С какво Борогравия е толкова специална?
— Предполагам, че е специална, защото си е тяхна. И, разбира се, да не забравяме Нуган, сър. Техният бог. Донесох копие на „Писанията на Нуган“.
— Прегледах ги, като бях в града, Чини. Сториха ми се доста тъ…
— Сигурно не е било последното издание, сър. И предполагам, че не е, ъ-ъ, съвсем съвременно предвид разстоянието. Това е по-актуализирано — Чини сложи малка, но дебела книжка на бюрото.
— Актуализирано? Какво имаш предвид под актуализирано? — Ваймс явно се озадачи. — Светото писание се… написва. Прави това, не прави онова, не пожелавай вола на съседа си…
— Ъ-ъ… Нуган не оставя нещата дотук, сър. Той, ъ-ъ… осъвременява писанията. Предимно Поруганията, честно казано.
Ваймс взе новото издание. Беше забележимо по-дебело от онова, което бе донесъл със себе си.
— Наричат го „Живия завет“ — обясни Чини. — Думите… ами, предполагам, че би могло да се каже „умират“, ако ги изкарате от Борогравия. Вече не се… вписват. Последните Поругания са на края, сър — услужливо додаде той.
— Това е свето писание с притурка?
— Именно, сър.
— В папка-класьор?
— Съвсем вярно, сър. Хората слагат празни листа и Поруганията се… появяват.
— Имаш предвид по магически начин?
— Предполагам, че имам предвид по религиозен начин, сър.
Ваймс отгърна наслуки.
— Шоколад? Той не обича шоколад?
— Да, сър. Това е Поругание.
— Чесън? Е, и аз не си падам много, така че има известно право… котки?
— О, да. Той наистина не обича котките, сър.
— Джуджета? Тук пише: „Джуджешката раса, която почита Злато, е Поругание за Нуган!“ Сигурно е луд! Какво последва?
— О, джуджетата затвориха мините си и се махнаха, ваша светлост.
— Бас ловя. Те знаят кога става напечено. — Този път Ваймс пропусна „ваша светлост“ покрай ушите си; Чини явно изпитваше някакво удовлетворение от това, че общува с херцог.
Той прелисти няколко страници и се закова.
— Синият цвят?
— Съвсем вярно, сър.
— Какво поругателно има в синьото? То е просто цвят! Небето е синьо!
— Да, сър. Понастоящем благочестивите нугани се стараят да не го поглеждат. Ъ-ъ… — Чини бе обучен за дипломат. Някои неща не биваше да се казват директно. — Нуган, сър… ъ-ъ… е доста докачлив.
— Докачлив? — повтори Ваймс. — Докачлив бог? Какво, да не би да се оплаква от шума, който вдигат децата им? Протестира срещу силната музика след девет?
— Ъ-ъ… тук получаваме „Анкх-морпоркски вестник“, сър, най-сетне и ъ-ъ, бих казал, че ъ-ъ Нуган доста прилича на ъ-ъ типа хора, които пишат писма до вестника. Нали знаете, сър. От онези, които подписват писмата си „Отвратен от Анкх-Морпорк“…
— А, имаш предвид, че наистина е луд.
— О, никога не бих имал нещо подобно предвид, сър — бързо каза Чини.
— Какво правят свещениците по въпроса?
— Не много, сър. Мисля, че смирено игнорират някои от по-, ъ-ъ, радикалните Поругания.
— Искаш да кажеш, че Нуган заклеймява джуджетата, котките и синьото и че има и по-ненормални заръки?
Чини се прокашля вежливо.
— Добре, де — изръмжа Ваймс. — По-радикални заръки?
— Стриди, сър. Не обича стриди. Но това не е проблем, понеже тук никога не са виждали стриди. О, и бебета. Те също бяха заклеймени като Поругание.
— Допускам, че жените тук все още раждат?
— О, да, ваша св… съжалявам. Да, сър. Но се чувстват гузни. Лаещи кучета, освен това. Също и ризи с шест копчета. И сирене. Ъ-ъ… хората просто, ъ-ъ, един вид избягват по-сложните поругания. Дори свещениците май спряха да се опитват да ги обяснят.
— Да, струва ми се разбирам защо. Значи, тук си имаме държава, която се опитва да просъществува под заръките на бог, който, хората усещат, вероятно носи гащите на главата си. Заклеймил ли е гащите?
— Не, сър. — Чини въздъхна. — Но сигурно е само въпрос на време.
— Тогава как се справят?
— Напоследък хората отправят молитвите си предимно към херцогиня Анаговия. Във всяка къща има икони с нейния лик. Наричат я „малката майка“.
— А, да, херцогинята. Ще може ли да се видя с нея?
— О, никой не може, сър. Никой освен слугите й не я е виждал от над трийсет години. Честно казано, сър, вероятно е починала.
— Само вероятно?
— Никой не знае със сигурност. Официалната версия е, че е в траур. Доста печална история, сър. Младият херцог умира седмица след сватбата. Разкъсан от дива свиня по време на лов, струва ми се. Тя се затваря в траур в стария замък на принц МармадюкПьотрАлбертХансЙозефБернхардУилхелмсберг и оттогава не се излизала пред хора. Официалният портрет е нарисуван, когато е била на около четирийсет, струва ми се.