7. В БОРБА СЪС СМЪРТТА
Но какво са легендите? Само фолклор, и нищо друго. Впрочем смяташе се, че именно Кузма Никитич е съумял да придаде на фолклора истински народен характер. Това уж се случило в оня момент, когато за пръв път в живота си той съжалил покойниците, че са умрели, и съчинил за чувствата си псалм по мотив от песничката за чаплата:
Самият Кузма Никитич никога не напускаше Заведението. По този повод също вървяха слухове, но вредителски, особено сред интелигенцията. Дали че се страхувал от партийна отговорност за създаване на принципно ново учение, дали че бягал от отговорност наказателна, понеже онзи път бил взел от Савеловската гара още и чужд куфар с пари — иначе как биха оборудвали Заведението?
Не само философът Фьодоров в преиначеното изложение на пияницата бе подтикнал Хегемонов към борбата му. Той и сам, придвижвайки се по служебната стълбица, получавайки все пови и нови блага и прикрепителни купони с различни цветове, с всеки ден все по-силно и по-силно се възмущаваше от мисълта, че рано или късно ще се изравни в правата си с всички останали.
От медицината той изстиска всичко, което можа. Членовете на консилиума вежливо премълчаваха в отговор на настойчивите му искания да дадат поне краткосрочна прогноза за вечен живот. „Два века не живее никой…“ — почна да писка един старорежимен недобит професор, но веднага щом напусна кабинета, бе добит от тогавашния ръководител на санитарната служба Нафик Героев.
Какви два века! Вечност — и тя не би стигнала на Кузма Никитич за въплъщаване на безсмъртната му идея. Тя, идеята, беше безсмъртна, това той знаеше твърдо, но виж тялото, независимо от диетата и процедурите, тихо започна да се предава. В тези времена по цялата страна вървеше слух, че в град Кременчуг живее специален лекар-шарлатанин. Санитарната служба отвлече шарлатанина и го докара в Заведението. Шарлатанинът огледа зъбите на Кузма Никитич и изведнъж предложи да му ампутира органите на стареенето. И веднага съобщи на ухото на пациента кои именно. Кузма Никитич в ужас се хвана за упоменатите органи с двете ръце, тъй че после с труд успяха да разтворят пръстите му, а на шарлатанина нареди да продължи творческите си търсения в друга посока. Още в първата нощ шарлатанинът се хвърли да бяга и бе прерязан от Стоманената порта. Смята се, че за добро. Че иначе можеше да посъветва Кузма Никитич за безсмъртие да яде живи бебета. И щеше да яде! И щяха да му доставят бебета! И някои майки биха го смятали за чест — така става винаги, когато някоя идея напълно овладее масите. Отсечената част от шарлатанина дълго време се използваше в качеството на нагледна агитация.
И тогава, разочарован от науката, Кузма Никитич реши да унищожи и самото Време.
За начало той измисли да разпространи своето съществуване в дълбините на миналото. Така и възникнаха легендите за витаенето над бездната. Но легендите се раждаха сред невежия народ. За научна обосновка трябваше референтите отначало сякаш случайно, а после все по-настойчиво да намират името на Кузма Никитич в старите книги и документи.
Първата находка беше направена в списъка на народоволците от процеса на сто деветдесет и тримата, който оттогава в историческата наука беше заповядано да се нарича процес на сто деветдесет и четиримата. От това историята не се разтревожи много.
После пушкинистът Рогозулин с необикновена убедителност доказа, че стихотворението на Александър Пушкин „За бреговете на далечната родина“ е посветено съвсем не на вятърничавата шпионка Амалия Ризнич, а на Кузма Никитич, който оказал върху поета в периода на заточението на юг най-благотворно влияние. Рогозулин преброи, че в стихотворението с редки изключения ги има всичките букви, влизащи в състава на името, презимето и фамилията на ръководителя — по този начин волният бард зашифровал крамолния адресат.
Академик Фулюганов без особен труд включи Кузма Никитич в числото на фаворитите на Екатерина Втора, при това, според неговата версия, по този начин Хегемонов се опитвал да склони императрицата да освободи селяните от земята. При това Кузма Никитич писал за възлюблената си назидателни оди, изпреварили времето си по идейно-художествено ниво и затова безвъзвратно забравени. И светлият княз Потьомкин-Таврически всъщност казал на Фонвизин след премиерата на „Бригадира“8: „И да умреш, Денис, по-добре от нашия Кузма няма да пропишеш!“ От тази хипотеза пострада библиотеката, от която се наложи да изземат десеттомния „Азбучен списък на фаворитите на Екатерина Втора“, понеже Хегемонов там го нямаше. Макар че ако се замислим, можеха да се ограничат само с втория том „Гапоненко-Егулашвили“9.