Друбецкой-заде измисли още един хитър ритуал: всяка година в навечерието на Осми март Кузма Никитич с помощниците си надписваше поздравителна картичка и лично я пускаше в пощенската кутия пред голяма тълпа обитатели. Картичката беше адресирана до майката на Кузма Никитич, която уж живееше в далечното неперспективно и нечерноземно село Гаечни Ключове. При това Кузма Никитич изкарваше тъга на лицето си и укорително клатеше глава — тъй да се кажа, заради вас, готованци неблагодарни, и родната си майка няма кога да посетя! Обитателите, както се и предполагаше, си мислеха: ей че здрава е Хегемоновата порода!
Ако с далечната история можеха да правят всичко, каквото поискат, то с най-новата нещата бяха по-сложни. Трабваше от една страна, да се покаже водещата роля на Кузма Никитич в работническото и национално-освободително движение, а от друга страна — да се направи това така, че пази Боже, да не засегнат никой от живите досега ръководители.
Разработиха вариант, в който Кузма Никитич бяга от туруханско заточение в Тибет, където веднага почва да обръща далай- и панчен-ламите към кузмизма-никитизма. Пак там той преуспява в търсенето на снежния човек, издава му документи и му помага да си уреди жителство, наистина чак в град Кимри. Тогава в Хималаите се появил Рьорих и с цялото си семейство почнал да уговаря Хегемонов да не оставя хората на произвола на съдбата. Хегемонов се върнал и дори по едно време ръководел космическата програма. Именно той казал на Гагарин: „Е какво, Юра, почетяхме ли?“, на което космонавт номер едно отвърнал с историческото: „Полетяхме!“
В кабинета за политическа просвета местните майстори оборудваха табло с фотопортретите на членовете на Политбюро. Пак там прикрепиха и снимка на Кузма Никитич, снабдявайки я с хитро устройство: малко по малко тя се преместваше от последното място, мъчейки се да стигне крайно лявото в горния ред. А ако дяволът докарваше някоя комисия, натискаха бутона за махане — и снимката се маха веднага. До заминаването на гостите, разбира се. Много добре го бяха измислили — и Кузма Никитич е почетен, и за бащиците наши не е обидно, милостивите.
8. ПРОИЗВОДСТВЕНАТА ЧАСТ
Посред нощ Тихон Гренадеров изведнъж си спомни кой е той. Но за съжаление само отчасти. Наистина и това стигна, за да изплаши съседите:
— Аз съм жесток кент! Аз съм жесток кент!
Чичо Саня и Шалва Евсеевич се хвърлиха да го успокояват.
— Синко, а какво е това — жесток кент?
— Това, чичо Саня, е такъв велик пич, яко стабиляга… По руски казано — тежкарски кадър… А нататък — пак не помня… Какво значи това?
— Това трябва да те питам теб, млади човече — сурово каза комисарят Потрошилов. — Той, сополанкото, е от пандизчиите — на техния език приказва. Във всеки лагер си имат свой език, тоя не го знам… Татуировки по ръцете наистина няма, но сега ще трябва да си наглеждаме вещите…
— Да наглеждаме, да наглеждаме — каза чичо Саня. — Трябва да вярваме на човека, а не да наглеждаме.
— Ето такива дръпнати усти пропукаха нашата Родина — забеляза Шалва Евсеевич. — Залитания… Какви залитания, дявол ги взел? Ами ако утре дойде война?
— Драги мой комисарю — каза чичо Саня. — През целия си повече от дълъг живот никъде не съм срещал по-голямо количество началстващи глупаци, отколкото на бойните полета. Там нашия Тихон за такива непонятни думи насън щяха веднага да го очистят. Боже мой, мислех си, къде ли се крият те в цивилния живот? В заведения като нашето?
— Трябва да напиша рапорт до командира — каза Потрошилов. — Те пращат при нас специално подмладени разузнавачи — присаждат им ташаци от маймуни и ги пращат… Аз пет броя от тях сам разобличих в клозета през четирийсет и осма година на гара Аръс… Провериха — точно, маймунски. А на вид — ето такива момчета…
— Пишете, пишете — ухили се чичо Саня. — А кой му разясняваше секретните устави? Кой разгласи материалната част на щик-ножа? И сам вие, Шалва Евсеевич, насън викате такива неща…
Шалва Евсеевич почервеня.
— Продължавай да либералничиш — каза само той. — А когато отново се надигнат младобухарците или там протопоповете? Че той ще стреля в гърба ни!
— А Кузма Никитич какво ни трактува? — попита чичо Саня. — Той ни трактува, че на младежта трябва да се доверяваме… Или по-широко да издигаме… Или по-дълбоко да разширяваме — не помните ли дословно?
— По-смело да напредваме — поправи го Потрошилов. — По-широко да използваме… А, по-дълбоко да издигаме!
— Или по-високо да разширяваме — предположи чичо Саня. — Или по-широко да размахваме? Или по-дълбоко да използваме?