— Ненапразно вас, нителигентите, народът ви нарича объркани глави — каза Потрошилов. — По-дълбоко да се осмеляваме, ето какво! По-високо да се доверяваме! По-смело да се шириме! По-широко да разбираме…
Тук на помощ му дойде самият Кузма Никитич. Само че нехайният референт беше забравил да му отвърже лигавника — за купуване на нови вратовръзки за Хегемонов нямаше да стигнат никакви фондове.
— …С началото на новия трудов ден — каза ръководителят като Володя. — …Срещу утринната зора… краси с нежна светлина… работа на чест, доблест и на компетентните органи… слуховете за уж принудителния… чест и слава… оставете на мира… побит на кол съгласно постановление… гъстата мъгла на идеализма… да вземем на въоръжение… нищожни съмняващи се… носят противозачатъчен характер… първата реколта в хамбара… оставете шията ми на мира!
Кузма Никитич рязко, като момченце се извъртя и ухапа за ръката Друбецкой-заде, който се опитваше, макар и късно, да отвърже лигавника, тъй като на лигавника имаше неприлична френска картинка. Подлецът оператор със закъснение завъртя камерата, подлецът звукооператор пък не се сети да заглуши страшния вик на референта. Оказа се, на Кузма Никитич му бяха пратили от Япония нови зъби от четвърто поколение, и ето че не се стърпя да ги изпробва.
— Командирски глас! — похвали референта Потрошилов и добави в стихове: — Сега на почит всеки труд е, все едно какъв!
За съжаление така си и беше. Не само с идеи живее човек. В зората на историята беше предписано обитателите на Заведението да шият работни ръкавици от брезент. Всяка Нова година някъде отгоре върху събралите се на двора обитатели се спускаше лист хартия, украсен със солиден печат. Освен печата на листа имаше число, най-често толкова огромно, че дори Кузма Никитич смаян подскачаше, зачеркваше последната нула на числото и с неочаквана сила хвърляше листчето обратно нагоре. При това обитателите падаха на колене и умоляващо протягаха ръце към синьото квадратче на небето. Най-често листът се връщаше, и това се смяташе за признак, че висшите сили са се съгласили с поправката. От всички се откъсваше въздишка на облекчение, всички се поздравяваха един друг и весело вървяха към работилниците, към своите „Сингери“, „Веритаси“ и „Вятки“. Тук ставаше ясно, че не са докарали брезент, има само весела шарена басма. Понякога и басма нямаше, затова пък имаше купища атлаз и кадифе. Какво да се прави — шиеха от кадифе, велур, кримплен и лурекс.
Веднъж посредством тежка преписка с върховете Кузма Никитич успя да се пребори ръкавиците да се приемат не по чифтове, а на тегло. От това размерът на ръкавичките рязко се увеличи. Дори някак успяха да проведат блестяща експортна операция. Този път вместо нормална материя докараха златоткан църковен брокат — беше останал след Хилядолетието от покръстването на Русия. Огромните брокатени ръкавици бяха незабавно изкупени на корен от хитрите японци. Японците прорязаха в тях дупки за главата и ръцете и пласираха цялата партида на американските милионерки в качеството на вечерни тоалети. Стърчашият отстрани палец придаваше на тоалетите особена пикантност.
Някой път изобщо не докарваха плат, затова пък докарваха стоманени листове. Като начало затриха няколко шевни машини; после сръчните обитатели намислиха да ги занитват. Никой не умееше да прави това като хората, нитовете стърчаха на всички страни. „Че това са точно ежови ръкавици!“ — досети се чичо Саня.
Имаше и уникални поръчки. За поредния юбилей се наложи да ушият топла ръкавичка с огромни размери. Ушиха я, къде ще се дянат, но останалия план нямаше с какво да го изпълнят, пуснаха за шиене собственото си постелно бельо, стигнаха и до одеялата, цялата зима мръзнаха. А чудото-ръкавичка, според слуховете, след юбилея била изхвърлена и в нея се заселили цял ред диви животни, което дало на незрелите умове повод да съчинят приказката „Дядовата ръкавичка“.
По-лошо беше, когато се свършеха конците. Никой и не мислеше да отменя шиенето — за да не загуби народът придобитите с такъв труд навици. Така и дупчеха на празен ход бризента, креп-марокена или каквото попаднеше там. От дупченето с иглите заготовките се разнищваха и когато пристигаха конците, вече не бяха годни за нищо. А за да не спира никой да шие, в работилниците поставиха специални механизми, наречени ударници. Само се замечтаеш, облегнеш се на неудобното столче, а ударникът като те удари! Ударниците бяха японски, и всеки струваше толкова, че можеха да оборудват цяла нова работилница.
В допълнение към ударниците и като благодарност за вечерните брокатени ръкавици японците, които бяха сбъркали някой йероглиф, изпратиха по грешка електронен дояч. Известно време Кузма Никитич и обкръжението му се забавляваха, гледайки как роботът поглажда невидимата крава, побутва с хромирания си крак невидимия гюм, дърпа с гумените си ръце невидимото виме. Поразвлякоха се и го забравиха, и роботът стоеше в някакъв килер, от време на време самоволно се включваше и неспокойно шареше наоколо с манипулаторите си. Така продължи дотогава, докато целият административен етаж и двата съседни не се събудиха от страшен вик. Японската дяволия била свикнала да броди по нощите, натъкнала се в коридора на тогавашния началник на санитарната служба, тръгнал на скрита проверка, хванала го в стоманената си хватка и започнала по възможност да го дои. Събралите се наоколо санитари не могли да отскубнат Нафик Героев, само охкали и въздишали, само Павел Янович Залубко се осмелил да ритне дояча по фотоелементите. Доячът го ударил с ток и продължил действията си, докато не издоил Героев до смърт. Всички облекчено въздъхнали, понеже дори сред санитарите Нафик Аблазизович се славел като садист. Направо там, над неизстиналото тяло, службата оглавил по-либералният Павел Янович. Срещу робота насъскали два негови земляка-ударника и го довършили някъде в далечните ъгли на мазето.