Ашот Аршакович Баблумян по принцип презираше парите. Другарите му харчеха спечеленото пестеливо, пресметливо, с прицел към децата и внуците. Някъде там далеч, в планинското селище Котлонадзор, тихо израстваха нови къщи, купуваха се нужни практични вещи.
Ашот Аршакович пък след всеки строителен сезон отпътуваше за Москва, но не обикаляше по пазарите и магазините, това не е мъжка работа. Ашот Аршакович се настаняваше в един и същ хубав хотел, завърташе няколко телефона и чакаше да дойде уговореното време. Накрая времето идваше. Ашот Аршакович се отправяше към ресторанта на Централния Дом на литераторите, където го пускаха без обяснения, и дълго, сериозно се наливаше там с бира.
Като се напиеше до козирката, с бърза крачка пресичаше улицата към сградата на турското посолство, изчакваше уговорения сигнал, разкопчаваше си панталона и дълго, с вкус поливаше оградата на означеното суверенно и екстериториално здание. Вие можете да попитате: че къде гледа непременната в такива случаи милиция. Ами настрани гледа! Защото тъкмо за заплащане на това гледане настрани отиваше лъвският пай от бригадирската заплата. Нещичко се падаше и на осквернените турци. Стражите на реда смятаха Ашот Аршакович за безвреден чудак, а щом за своята безвредна чудатост той на всичкото отгоре си плаща, толкова по-добре. Човек, знаещ историята само от нашите учебници, би могъл сурово да осъди Баблумян, но аз в никакъв случай не бих казал такова нещо.
Тъкмо Ашот Аршакович беше виновен за всичко. Веднага след скандала със задгробното писмо бригадата пристигна за надстрояване на поредния етаж. Както ние помним, да се броят и номерират етажите беше най-строго забранено от съображения за режимност и секретност. Освен това, по броя на етажите можеше лесно да се определи броят на строителните сезони и да се поставят под съмнение някои официални данни.
Така че етажът беше неизвестно кой, но се намираше на такаава немислима височина, че върхът на сградата, издигаща се вече не по законите на съпромата, а изключително за сметка на майсторството на зидарите, отчетливо придоби люлеещи движения. При това майсторите не само се опасяваха за живота си, но и виждаха, че етажите не се заселват, а се затрупват с прах и мумии, които за вярващия човек е грехота и да гледа. А за специалиста безполезната работа е във висша степен оскърбителна.
След като поредната тухла, не издържайки клатенето, се хлъзна от прясното си циментово ложе и полетя в прекрасните далечини, Ашот Аршакович не издържа, заповяда почивка, спусна се долу и поиска аудиенция от Кузма Никитич. Не мина много време и аудиенцията беше получена. Кузма Никитич предполагаше, че бригадирът ще поиска някаква нечувана надбавка за височина и се готвеше да се попазари за солидност и да му подхвърли нещо. Но Ашот Аршакович каза само, че той, Ашот Аршакович, е майстор-зидаромазач, а виж, какъв точно е Кузма Никитич, ще трябва да се поинтересуват органите.
От тази нечувана дързост Кузма Никитич замалко да загуби и без това не много щедрия си дар слово, почервеня, плътно се приближи до състоянието, наричано от народа „кондратий“, но овладя организма си и даде на негодника-лентяй гневен отпор. Присъстващите при отпора началници и санитари после разказваха с благословение, че речта на Кузма Никитич, съвсем не като ежедневните словесни огризки в ефира, била рядко свързана и стройна. Наистина, в качеството на свръзки се употребявали известни руски нецензурни изрази. Когато само един от тези изрази по невнимание закачи мирно доживяващата дните си в село Котлонадзор Анаис Грачиковна Баблумян, нейният син Ашот сви страшните си пръсти в също така страшен юмрук.
Героят-санитар Локомотишчев, набързо обучен на прийоми, както той си мислеше, от японската борба „мицубиши“, понечи да се хвърли между юмрука на Баблумян и ухото на Кузма Никитич, но само влоши ситуацията. От удара на Баблумян главата на санитаря се вряза именно в набелязаното ухо и нанесе къде-къде по-големи разрушения, отколкото би могъл да причини самият юмрук. Кузма Никитич се строполи като пън на земята.
Санитарите се приготвиха да изтрият бригадира от лицето на земята, но тук в кабинета нахлуха останалите зидари, въоръжени кой с каквото намери. Известно време страните се изучаваха взаимно, при това Павел Залубко, като глава на санитарната служба, диво виеше от страх пред отговорността. Санитарите на глас съжаляваха, че го няма вече начело звярът и садист Нафик Героев, от който и дяволът се боеше. Единственият сред тях орел Локомотишчев, след като бе извършил подвига си, вече не беше способен на нищо. Сред санитарите зачестиха гърчовете и припадъците, както преди всяка баталия.