Последните думи в проза бяха особено страшни. Наложи се Залубко да хвърли панталона с лампази в тоалетната, добре че ризата му беше дълга. Ругаейки, той разби вратата на килерчето и измъкна оттам подчинените си, без дори да се учуди как са се събрали там всичките сто и петдесет души. Санитарите бързо разгониха обитателите по стаите, скъсаха и мигновено отрецензираха стенвестниците, наритаха увлеклите се в дележа масони, без да забележат при това крадените консерви, но да се вмъкне в трапа при Тихон засега никой не се решаваше. Безгащният Залубко, продължавайки да псува, насила бутна там двама. Оказа се, че Тихон не си бе губил времето, а беше копал направо с могъщите си ръце. Санитарите отново излетяха горе и отново с вик:
— Чугунено лице! Чугунено лице!
А чугуненото лице за санитарите, както се разбра, беше направо остър нож! Втората вълна на паника беше още по-пагубна. Обитателите не можеха да знаят, че трябва да се страхуват тъй от всякакви чугунени детайли, затова смело наизлязоха и с интерес наблюдаваха как санитарите се крият в най-неподходящите места. Алчнеещите масони се хвърлиха за нови консерви, но очевидно този път не намазаха — върнаха се, ругаейки се страшно един друг за несръчността и превзетостта си. Залубко без гащи избяга в кухнята и там дълбоко се зари в купчината с кирза.
Отново се възцари анархия и всепозволеност, изразили се в излизането на ръкописното списание „Наздраве за живота“, където се поставяше под съмнение необходимостта от Дните за активно гладуване, практикувани в Заведението два пъти седмично. Радиото по многобройни молби на трудещите се изпълни композицията на вокално-инструменталния ансамбъл „Битълс“ под диригентството на Александров „Революция номер девет“.
Заедно с това по всички етажи и рекреации започна да се промъква слух, че Тихон Гренадеров от глупост е разкопал склад с боеприпаси. Обитателите се втурнаха към изкопа за сувенири. Залубко едва не се задуши в кирзата и навреме изпълзя: Кузма Никитич отново се мобилизира на всички екрани.
— …няма никакви основания… не превишава няколко милибера в час… достойни за съжаление… от чужди гласове… нищо повече от чугунена глава с шапка от аналогичен материал… разривайки купчина тор… и лично Павел Янович… Като в чисто поле! И на тези простори!! Два ясни сокола!!! Водеха разговори!!!!
Комисарят Шалва Евсеевич Потрошилов пръв грешно се досети какво именно е разкопал Тихон. Сърцето му заби, той смело се хвърли надолу и организира там дружна работа, разделяйки по навик обитателите на петорки и надявайки се скоро да съзре скъпото лице.
Виждайки, че чугуненият ужас не причинява на обитателите никаква вреда, санитарите по малко набраха мъжество, взеха дори да подвикват и да дават зор. В ръцете на всички се появиха лопати, и много скоро дворът се украси с изкоп, посред който…
Не, не това очакваше Шалва Евсеевич. Разбира се, паметник беше, но не на който си мислеше. Това беше конна статуя. Ездачът, съдейки по всичко, не бързаше за никъде. Главата на ездача се украсяваше от прословутата чугунена спортна шапчица с чуждестранен надпис „Оклахома сити“. Торсът му беше облечен в гимнастьорка, върху която беше небрежно наметната римска тога. Долната част на ездача носеше персийски шалвари, при това отливката твърде изкусно предаваше особеностите на източния орнамент. При желание в него можеше да се открие и увереност във веднъж взетото решение, и непримиримост към всякакъв вид отклонения от изработените през вековете норми, и дълбока загриженост за най-широки слоеве от населението, и скрита връзка със същите тези слоеве, и надеждна охрана на майчинството и детството, и съдбоносна прозорливост, и готовност във всяка минута да дадде отпор и на най-страшния агресор — за тази работа ездачът беше приготвил солиден боздуган с шипове. Изобщо, много неща можеха да се открият.
А ние, например, вече два века намираме в лицето на Медния ездач и ум, и благородство, и ярост, и величие — защото се страхуваме да признаем пред себе си и особено пред другите, че нищо няма в това лице, освен тъпа, тежка облещена злоба и ненавист към всичко, което става не по неговата воля, ненавист към нас, такива малки, навирили глави, живеещи с дребните си нитереси и страсти…
Този ездач беше чугунен, но затова пък конят — съвсем жив. Той едва забележимо тъпчеше на място, от ноздрите му се виеше едва забележима струйка пара. Но чичо Саня забеляза, макар че не се учуди — чугунът затова е чугун, за да натиска живото. Учуди се само на непознатата порода — цялата снага е арабска, а кожата златисто-бронзова, като на ниските бурятски кончета.