Ездачът зловещо се разсмя и звънко се удари в гърдите с тоягата. После бавно, отчетливо заговори на скърцащ непозат език. Никой не познаваше думите, но всеки разбра, че нищо добро не се вижда занапред, че тъкмо сега започва най-страшното, че чугунената уста огласява най-жестоката истина, че всичко е свършено.
— Ще създадем всички необходими условия! — стараеше се да надвика страшния глас Павел Янович. — Пълно държавно обезпечаване, зелен паспорт! Ако непосредствено възникне въпрос за човешки жертвоприношения, ние ще го повдигнем още на първото заседание и ще го решим в положителен смисъл…
Чугуненият пръст посочи самия оратор, и Павел Янович в ужас побягна в тълпата с явната цел да се слее накрая с масите изцяло и напълно. Но санитарите предадоха началника си с такава скорост, че дори сами не забелязаха как той бе избутан на първия ред, за да усети ръкостискането на чугунената десница.
24. ВДЪН ЗЕМЯ!
Залубко затвори очи и зачака удара. Но удар не последва. В подножието на паметника излезе чичо Саня.
— Какво ръмжиш? — попита той тихо. — Мислиш, че няма да те позная в чугунен вид? А ти май също ме помниш? Не си ме забравил още? Кракът боли ли те? Това, хора, е един мой стар познайник…
И той разказа на целия личен състав кой е този чугунен ездач, откъде се е взел, защо около него построили отначало стена, а после и Заведението, защо се налага да карат кирзата от Гренландия и за какви пари, какво в действителност се е случило на Савеловската гара в далечната година, откъде се е взело под зданието това море от кръв и какво е струвала на обитателите Седмицата на кръводарителя. При това чичо Саня привеждаше такива подробности от биографията на чугунения, че тълпата ахкаше, а чугуненият се свиваше на седлото. Да вярват беше страшно, а да не вярват — не можеха.
— Не-е-е! — отчаяно извика комисарят Потрошилов. — Не е истина! За какво тогава да живеем, щом всичко отива по дяволите!
— А ето как можем да се справим с него — продължаваше чичо Саня. — Трябва само всички да викнем по-силно: „Вдън земя!“
Ездачът изохка, впи чугунените си шпори в живите хълбоци и конят, цвилейки, скочи от пиедестала. Чичо Саня едва успя да отскочи. Чугуненият замахна с тоягата си.
Тогава от тълпата изскочи Тихон Гренадеров и силно дръпня коня за юздата. Конят с всичка сила хвърли къч и изхвърли ездача от седлото.
Ето че ние се смеехме над вокалните достойнства на санитарите, а те как изведнъж послужиха! Санитарите зареваха на различни гласове:
— Вдън зе-мя! Вдън зе-мя!
Спешеният ездач още се мъчеше да достигне Тихон с ужасната тояга, но босите му крака все по-дълбоко и по-дълбоко затъваха в почвата. Спасявайки се от поредния удар, Тихон сам не забеляза как скочи на седлото и почна да обикаля около чугунения и да го млати с велосипедна верига. Бившият ездач ревеше и ругаеше по своему, а земята все по-силно подгизваше от кръв.
— Вдън зе-мя! Вдън зе-мя! — скандираше цялата тълпа.
Ето вече се скриха везаните персийски шалвари, ето че ездачът потъна чак до гърдите, само тоягата му месеше кървавата кал. Ето остана само едно чугунено лице, ето вече и страшната шапчица не се вижда…
Тогава забуча и самата земя, и Заведението тежко, с хлипане почна да потъва надолу — етаж след етаж. Отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, после — със скоростта на асансьорна кабина. Обитателите взеха да крещят, че всичките им лични вещи пропадат, но какво чак толкова, какви вещи!
Санитарите се смесиха с обикновените маси, криеха се и се държаха за редовите обитатели, сякаш и на самите тях, санитарите, бе съдено да последват в пъкъла ездача и зданието.
Накрая се мярна последният, недостроен етаж — и тълпата от хора се озова в голо поле, оградена от четириъгълен кървав ров.
Небето над главите беше повече от достатъчно, и в него плуваха облаци, птици, и на немислима височина — надутият Кузма Никитич. От другата страна на рова, там, където беше Стоманената порта, стоеше къщурката на невидимия пазач Инокентий Блатних. Къщурката не беше лоша, двуетажна, облицована с мрамор, с гараж и баня. Дори през стените се виждаше колко разкошна е вътре обстановката. Но самият невидим пазач така и си остана невидим — само чуха как се затръшна след него вратата на златния ролс-ройс, който пазачът бе спечелил на карти от императора Бокаса.