— До гуша ми е дошла тая кирза! — обобщи резултатите от закуската чичо Саня Синелников.
— На теб идеологията на кузмизма-никитизма ти е дошла до гуша, пътеводната светлина на работниците и селяните! — отвърна комисарят Потрошилов.
Чичо Саня взе заядливо да се интересува като какъв работник и още повече селянин се е проявил наркомът в беззаветния си живот. Шалва Евсеевич показа намазолените си от често разбиване на физиономии ръце, спомена провеждането в живота на твърдите решения и заповед номер двайсет и седем лично. Отново се разпориха ризите от американ. Тихон Гренадеров почна да се безпокои, и противниците временно прекратиха безсмисления и безкраен спор.
Комисарят Потрошилов много се радваше на Тихон Гренадеров и на девствената чистота на съзнанието му.
— Не е като сегашните, много умните! Нагледали се на порнография, начели се с пастернаци — и да работят се отучили. А аз ще изведа момчето на правилната линия. Може би сега възпитавам бъдещия вожд! Главите ни ще висят в профил над президиумите! А не грешат само безделниците. Пък и никакви грешки нямаше, правилно изпозастреляхме всички безделници.
Известно време Шалва Евсеевич измисляше за чичо Саня цял ред мъчителни екзекуции и изведнъж злобно заспа, а в съня си видя нов, деветдесет и девети сън: как той, комисарят Потрошилов, заедно с десетина други също така млади и прекрасни жени се къпе в банята недалеч от град Цхалтубо, а през специално прозорче му се любува геният на всички времена и народи и никак не може да му се налюбува. И ето вече Берия и Каганович увиват него, Потрошилов, в хавлия и го носят нанякъде, ругаейки се помежду си не по руски.
Да догледа съня както винаги не му дадоха: зави сирената, появи се на екрана Кузма Никитич:
— …благодарение на непрестанната, наистина подвижническа дейност на правото черво… процесът на храносмилане е необратим… усилията на буржоазните идеолози…
Кузма Никитич седеше в кабинета си. На масата пред него стоеше часовник, подарен от група шофьори за далечни превози, пожелали да останат анонимни. Часовникът представляваше истински автомобилен волан, в средата на който бе монтиран циферблат без стрелки. Часовникът гръмко тиктакаше.
— …по единствено верния път на дефекация… освобождава се от всичко наносно… Чух-чух! Фр-рр!
Кузма Никитич изведнъж се хвана за волана, сякаш цял живот е шофирал, и почна да издава звуци, които, по негово мнение, най-пълно изразяваха работата на автомобилния двигател. Операторът побърза да отмести камерата от деморализиращото зрелище.
После на екрана се показа референтът Друбецкой-заде и обясни, че в кратката си, но съдържателна реч Кузма Никитич повелява на всички до утре да овладеят сумата знания, изработени от човечеството.
— Вярно! — неочаквано се съгласи чичо Саня. — Да вървим, Тихон, в библиотеката: може там да са се завъдили и хубави книжки? Няма да мине напразно почивният ден!
Библиотеката се завеждаше от Семьон Агресор. А в Заведението Семьон Агресор, синът на стария Агресор, го бяха уредили да попадне другарите му по служба. Те взеха да забелязват у Семьон странности: понякога му се струвало, че иска да замине за историческата си родина3, при измислените и съчинени роднини. Дори се случвало това патологично желание да обхване Агресора направо на работното място, веднага след обед. А работното му място беше хубаво, мнозина си го бяха харесали. Харесалите мястото написаха заявление, че на сина на стария Агресор му е пострадала паметта и е забравил чий хляб е ял през всичките тези години. При доставянето в Заведението Семьон оказа съпротива и нахално крещеше нещо за град Хелзинки, макар че никой не можа да разбере какво общо има столицата на добросъседска Финландия.
Добре че поне се беше сетил да си вземе всичките дипломи: веднага го пратиха в библиотеката, защото предишният библиотекар Дериглазов беше съвсем зле.
Работата бе там, че Дериглазов страшно се боеше от покойници. На пръв поглед нищо особено, мнозина се боят от тях, макар че напразно: какво има да се плашат? Дериглазов странеше от погребения и свързаната с тях духова музика, което никак не влияеше на работата му като разносвач на мозаечния вирус в един неголям град. Но страхът от задгробния свят накрая прие съвсем недопустими форми. В един прекрасен ден Дериглазов чу, че по радиото пее починала неотдавна популярна певица. И това така го порази, че жена му и тъщата едва успяха да измъкнат главата на семейството изпод шкафа. А всяка уста не можеш да затвориш, особено ако тази уста я отварят средствата за масова информация. И веднъж във влака, докато пътуваше към вилата, едва не му се случи беда. Компания млади хора пусна касетофон, и запя Владимир Семьонович Висоцки: