Дериглазов изби прозореца и опита да се хвърли навън, но бе спасен от същите тези млади хора и доставен в Заведението. Там го пристроиха на тихо място, в библиотеката, като махнаха оттам радиоточката. Дериглазов се зае усърдно да съставя каталог и всичко вървеше добре, но болестта му се изостри. В края на краищата Дериглазов почна отначало да се бои, а после и панически да се страхува от портретите на класиците. По негова молба свалиха портретите в мазето, тогава пък той почна да се плаши и от събраните съчинения.
Като узна за това, Кузма Никитич похвали Дериглазов и каза, че в условията на борба за социално безсмъртие тук няма място за разни мърши. Той нареди да изнесат в закрития фонд всички книги на покойници. Когато изнасяха двайсетте тома на Достоевски, Дериглазов подскачаше и се плезеше след тях. И по този начин за четене останаха само книгите на живите съвременници, многая им лета.
Сигурно Дериглазов щеше и до ден днешен да се занимава с книгите, тези своеобразни източници на знания, ако веднъж Кузма Никитич не бе поискал в кабинета си няколко албума на Рубенс и други блажни живописци, за да ги разлисти пред високите си гости в качеството на културна програма. Тук се изясни, че на Дериглазов му хлопа още една дъска. Боговете, богините, фавните, сатирите, менадите и дриадите и прочие разсъблечени и разпуснати персонажи той с помощта на четчица и черен туш бе облякъл в шофьорски гащета и затворени бански костюми. Почетните гости високо оцениха Кузма Никитич за еротичната грамотност и съзнателност, но при това някак нехубаво се хилеха и се споглеждаха. После, когато изпратиха гостите, беше обявено, че обитателят Дериглазов за изтъкнати заслуги пред кузмизма-никитизма е удостоен с прижизнена мумификация на един от горните етажи.
Семьон Агресора дойде в запуснатото стопанство и в кратък срок го пооправи. Класиците в никакъв случай не се върнаха на рафтовете, а съвременниците се увеличиха. Обитаателите почнаха да четат повече. Някои книги се ползваха с необичаен успех.
Сред чуждестранната литература лидираше романът на знаменития латиноамерикански писател Алфонсо Кабелардо Астахуела под названието „Всичко, което мърда“. Романът с дебелина осемстотин страници с голяма художествена сила описваше трагичната съдба на излезлия от народа дон Хулио де Гусман. Необикновените физически способности помогнаха на дон Хулио на петгодишна възраст да заколи с мачете помешчика-деспот, потискащ индианците, и да съблазни коварната му съпруга. Младият дон Хулио възмъжаваше в постоянна борба с грингос, чечакос, асеандадос и фазендейрос. Тази борба беше тясно преплетена с интимния живот, при това бунтаря не го спираше нито общественото положение, нито пола, нито възрастта, нито броя на хромозомите. От град Сан-Инферно до вулкана Утикакайя се носеше гръмката му слава на бунтар и истински мъж. Кулминацията на романа беше сцената на една асиенда, когато кабалерос, тигрерос и ранчерос, напили се с мескал, текила, пулка, агуардиенте и кубински ром, откриват стрелба по гамбусинос и пистолерос. При това дон Хулио стреля с двете ръце и не забравя едновременно да съблазни циганката Есения, робинята Изаура и президента на грабителската „Юнайтед фруут къмпани“. Накрая доведеният до отчаяние народ се вдига срещу своя защитник, освободител и любовник. На финала изгоненият отвсякъде герой лежи в безводната пустиня Атакама и се преструва на труп, за да привлече поне някой мързелив лешояд. Но силите на революционера са подкопани от безпорядъчния полов живот и слабата идеологическа подготовка. Грифон с необикновени размери го издига и го отнася на страниците на друг роман.
С голяма популярност се ползваше също така родният политически роман „Брифинг на Бахамите“ — седма част от знаменитата декалогия за безстрашния журналист Мартинов. Действието увличаше от първите страници: връщайки се от поредния прес-релийз в петстайния си апартамент в „Хилтън“, журналистът взема вана и източвайки водата, намира на дъното трупа на шефа на транснационалната корпорация „Хеви метал“, който се бил склонил към позициите на хората с добра воля. Зловещите убийци са скроили всичко така, сякаш индустриалецът е заклан с ножче за самобръсначка „Нева“. Само едно нещо може да спаси Мартинов от лъжливото обвинение — колективно писмо на работниците от завода за самобръсначки „Семьонов“ за ниското качество на продукцията им. На това пречат показници и измамници, но столичните приятели на Мартинов — академик, герой, мореплавател и присъединилият се към тях дърводелец, бивш алкохолик — успяват да уредят общо събрание. Сега мафията се озовава изцяло в ръцете на журналиста. Мартинов назначава пресконференция, на която иска окончателно да разобличи главатарите на наркобизнеса, но заради московските бюрократи-скръндзи валутата му свършва, и той напуска станалите толкова родни Бахамски острови.