— Съжалявам, бебче — каза тихо той. — Трябва да отида. Предлагам да свършиш вечерята си, след това да вземеш такси, да се прибереш вкъщи и да ме чакаш.
— О, не! Аз…
Той стана и заобиколи масата.
— Направи го, бебче, за мое удоволствие — настоя и в гласа му се прокрадна твърда нотка.
Сега в него имаше нещо, което я плашеше. Беше пребледнял, изглеждаше леко смален, а по челото му бяха избили капчици пот.
Тя се усмихна насила.
— Добре, Джони, ще те чакам.
Той рече нещо на келнера, пъхна му банкнота, след това й махна и излезе на улицата.
При претоварения трафик му бяха нужни двадесет минути, за да стигне до къщата на Масино на Десета улица. С мъка намери място за паркиране и изкачи мраморните стълби, които водеха до масивна врата.
Докато караше колата, мисълта му препускаше. Чудеше се за какво ли, за Бога, е притрябвал на Масино в този час? Никога преди не го бяха викали в тази разкошна къща. Позвъни и докато бършеше изпотените си ръце с носна кърпа, вратата се отвори и мършав мъж със сурово лице, облечен във фрак и с висока колосана яка (о, Господи!), който имитираше английски иконом от старите филми, се отдръпна пред Джони и го въведе в просторен хол, целия окичен с маслени картини в позлатени рамки, сред които се виждаха и няколко комплекта доспехи с излъскана броня.
— Върви, момко — изрече икономът с крайчеца на устата си. — Първата врата вдясно.
Джони влезе в просторна стая: стените бяха покрити с книги, а вътре беше пълно с тежки тъмни мебели. Джо Масино се беше изтегнал в голямо кресло, пушеше пура, а на страничната подпорка имаше чаша уиски и вода. Седнал в полумрака се забелязваше Ърни Ласини, който чоплеше зъбите си с дървена клечка.
— Влизай, Джони — подкани го Масино. — Сядай — той махна към стола срещу себе си. — Какво ще пиеш?
Джони седна вдървено.
— Едно уиски ще свърши работа, благодаря — отвърна.
— Ърни, налей уиски на Джони и се измитай оттук.
Последва дълга пауза, докато Ърни приготвяше питието, което подаде на Джони с напълно безизразно тлъсто лице, покрито с белези, и излезе от стаята.
— Пура? — попита Масино.
— Не, благодаря, мистър Джо.
Масино се ухили.
— Прекъснах ли нещо?
— Аха. — Джони се вторачи в едрия мъж. — Така е.
Масино се засмя, след това, като се наведе напред, тупна Джони по коляното.
— Ще потрае. Ще бъде даже още по-разгорещена, когато се върнеш при нея.
Джони нищо не отвърна. Държеше питието в потната си ръка и чакаше.
Масино изпъна дебелите си крака, смукна от пурата и издуха дима към тавана. Изглеждаше много спокоен и дружелюбен, но Джони не се отпускаше. И по-рано беше виждал Масино в такова настроение. То за секунди можеше да премине в озъбена ярост.
— Приятна квартирка съм си устроил, нали? — обади се Масино, като се огледа наоколо. — Жената я подреди. С всичките тия проклети книги. Смята, че са добра украса. Четеш ли понякога, Джони?
— Не.
— Нито пък аз. Кой, дявол да го вземе, иска да чете книги? — Студените сиви очички се насочиха към Джони. — Е, няма значение. Мислех си за тебе, Джони. Ти работиш плътно за мен от двадесет години… Прав ли съм?
Ето го, помисли си Джони. Изритването. Е, беше го очаквал, но не чак толкова скоро.
— Мисля, че има около двадесет години — отвърна той.
— Какво ти плащам, Джони?
— Двеста седмично.
— Така ми каза и Анди. Даа… Двеста. Трябваше да изпискаш много отдавна.
— Не пискам — рече Джони спокойно. — Смятам, че на човек му плащат, колкото заслужава.
Масино го погледна накриво.
— Другите боклуци не мислят така. Винаги реват за още пари. — Той отпи от уискито, помълча, после продължи. — Ти си най-добрият ми човек, Джони. В теб има нещо, което е навлязло в мен. Може би си спомням твоята стрелба. Нямаше да бъда тук, заобиколен с всичките тия проклети луксозни книги, ако не беше ти… Три пъти, нали така?
— Да.
— Три пъти. — Масино поклати глава. — Малко стрелба. — Отново последва дълга пауза, после продължи: — Ако беше дошъл при мен преди две-три години и ми беше рекъл, че искаш повече пари, щях да ти ги дам. — Червеното крайче на пурата му внезапно се насочи към Джони. — Защо не го направи?
— Казах ти, мистър Джо — отговори Джони. — На човек му плащат, каквото заслужава. Не правя кой знае какво. Работя от време на време. Големият ден е петъкът… Така че…