Жената на Бърни — едра, пълна и с щастливо лице, го въведе, след което отиде в кухнята, тъй като знаеше, че тези двама мъже ще говорят по делови въпроси, а тя никога не се бъркаше в машинациите на Бърни.
Джони не взе да усуква.
Щом Бърни изключи телевизора и му предложи бира, която той отказа, заяви:
— Току-що говорих с мистър Джо. Теб те изригват, Бърни, а аз получавам твоята работа.
Бърни се втренчи в него.
— Я повтори?
Джони повтори думите си.
— Наистина ли това искаш да кажеш… Не се шегуваш?
— Казвам ти.
Бърни дълбоко, продължително пое дъх и тежкото му тлъсто лице грейна в широка усмивка. Внезапно стана с десет години по-млад.
— Това е голяма новина! — Той плесна с ръце. — Молех се за това от години. Значи най-после съм свободен!
— Предположих, че ще се почувстваш така — рече Джони. — Точно затова дойдох право при теб. Какво ще правиш, Бърни? Ще бъдеш извън организацията.
— Какво ще правя? Аз? — Бърни се засмя щастливо. — Имам си спестени пари. Моят шурей има овощна градина в Калифорния. Точно там ще отида: съдружници, ще си берем плодове на слънце без никаква проклета грижа на света!
— Даа. — Мислите на Джони отскочиха към неговата мечтана лодка и морето. — Е добре, аз получих твоята работа. Бърни. Какво струва тя?
Бърни допи бирата си, уригна се и остави чашата.
— Мистър Джо ми плаща твърди осемстотин на седмица плюс един процент от печалбата, но този процент е вятър работа. През всичките проклети години, през които работих, никога не постигнах сбор над заплануваното от оня кучи син Анди, така че забрави за единия процент. Но ти плащат твърдо осемстотин, Джони, въпреки че работата е същински ад. Успях да спестя от заплатата, и ти също ще успееш.
Осемстотин седмично, а Масино му беше предложил само четиристотин плюс единия процент, който според Бърни не значеше нищо!
Студен, бесен яд обзе Джони, но той се сдържа.
„Ти си най-добрият ми човек, Джони. В теб има нещо, което е навлязло в мен.“
Това му беше казал крадливият, лицемерен кучи син! Добре, много добре, помисли си Джони, докато ставаше, и аз ще бъда крадлив кучи син!
Излезе от дома на Бърни и отиде при колата си. Все още бесен, бързо подкара към квартирата на Мелани.
На другата сутрин, когато Мелани отиде на работа, Джони се върна в своя апартамент и си приготви закуска: неговото любимо ядене за деня. Имаше пред себе си цял ден без никакви планове. Беше в кисело настроение. Стиснатостта на Масино все още го гнетеше. Сега вече не изпитваше никакви угризения да го ограби — това беше сигурно.
Докато седеше пред трите пържени яйца и дебелия резен печен бекон, телефонът иззвъня. Изпсува, стана и вдигна слушалката. Беше Анди Лукас.
— Мистър Джо каза, че ти ще се заемеш с работата на Бърни — подхвана Анди. — Вие двамата добре се разбирахте. Иди днес при него. Ще те разведе из местата и ще те въведе в работата.
— О’кей — отвърна Джони, като зяпаше закуската си. — Ще го направя.
— И слушай, Джони. — Тонът на Анди беше студен. — Бърни не си даваше зор в работата. — Ще очаквам ти да увеличиш постъпленията. Искаме да поставим най-малко още двеста автомата и ти ще трябва да свършиш това… Разбрано?
— Да.
— О’кей… Иди да говориш с Бърни. — Анди затвори.
Джони се върна към закуската си, но нямаше същия апетит, както преди телефонното обаждане.
Малко след единадесет той излезе и се отправи към офиса на Бърни: едностайно помещение на най-горния етаж на офисблок без асансьор. Докато чакаше зелен сигнал, за да пресече улицата, видя отсреща Черния Сами, който също чакаше да пресече.
Сами се ухили, махна му и когато колите спряха, Джони отиде при него.
— Здрасти, Сами, какво правиш?
— Аз? — Сами погледна неопределено. — Нищичко, мистър Джони. Няма много за правене, в събота… Шляя се.
Джони беше забравил, че е събота. Утре беше неделя. Мразеше неделите със затворените магазини и всичките хора, които заминаваха извън града. Обикновено прекарваше неделните сутрини в четене на вестници, после, в късния следобед, отиваше при Мелани. В неделя сутринта тя винаги беше заета да чисти апартамента си, да мие косата си и да върши всички ония проклети домакински работи, които жените вечно си намират.
— Искаш ли едно кафе? — попита Джони.
— Винаги казвам „да“ за кафе. — Сами неспокойно погледна Джони. Суровото изражение на лицето му го безпокоеше. — Да не се е случило нещо лошо?